петък, 12 август 2011 г.

СБОГОМ И БЛАГОДАРЯ ЗА РИБАТА


Бай Иван беше отворил и двете врати на двора на къщата, явно ни беше чул още като минахме чешмата на площада. Нямаше още 7 часа сутринта и големите камъни на паважа на Стария град бяха мокри и хлъзгави та пъплехме бавно по малките криви улички. Беше ни станало традиция около 24 май да отсядаме за по няколко дни на квартира при гостоприемният созополец. Къщата му беше със сравнително голям довор където си прибирахме моторите и 6-те стаи ни стигаха точно. Жена му Елена, беше сложила вече покривката на масата на двора и ни чакаше. Влизайки през дувара, Елена сякаш ни броеше с поглед, така и не свикна с гърмежа от ауспусите беше присвила очите, но се усмихваше както винаги. 

- И тази година шумни както винаги а? Ама нещо май оредявате ми се струва.
- Мдаа лельо Ленче – почнах аз, - Жорето онзи със жълтия мотор се ожени април и жена му нещо го е пристегнала. Как си ти? А добре заварила! 
- Бивам Ваньо, бивам .. ама бай ти Иван нещо хич не ме слуша напоследък.
- То ти за слушане ли си – се чу дрезгавия глас на отнякъде появилият се Иван. С вечната му избледняла моряшка тениска, рошава бяла коса и цигарата под пожълтелите мустаци дойде при мен и силно ме тупна по гърба.
- Как сте компанията? Разглобявайте се и сядайте на масата, е сега Елена направи мекици и айран.
Седнали под асмата започнахме надълго и нашироко историите от изминалата година. Имах чувството, че даже чайките на покрива спряха да се хилят и да слушат и те.
Бай Иван развълнувано ни разказваше за новоизлюпващите се хотели в новата част на Созопол, за далаверите със заменки, за заграждането с бетон стени и частни плажчета навъдили се все повече и повече наоколо.

- На нищо ни направиха спокойното градче. Абе кат искат лукзони хотели, да си ходят из Гърцията - оплакваше се бай Иван.
- И пак е по-спокойно още сравнение с на север – пробвах се да го утеша аз.
- Внучката как е? Ще помага ли тази година? - гледах да сменя темата, много харесвах Ани, беше на около 20 и всяко лято им беше на гости да помага, супер свястно дете.
- Амиии, замина с приятели в Америка на бригада, пари щяла да изкарва – тъжно каза бай Иван.
- Пустите му пари, само развалят хората – намеси се Елена, - Колко ще изкарат? Щели да мият раци в някакъв ресторант .. а 2-ра година архитект детето, златни ръце има, скъсва ми се сърцето като си помисля.
- Така си е лельо Ленче .. в материален свят живеем, по философствах аз.
- Стига бе Ваньо, я как си живеете вие, цялата група сте супер готини, един мотор, палатка, скромно го давате и сте щастливи нали? Не ламтите за удобства, лукс, пари – нали?
- Ами да ти кажа, всеки с мирогледа си – продължих аз, и се замислих защо харесвам толкова много това семейство.
- Бай Иванее, нали ще ни направиш чирози, както всяка година, на връщане ще минем пак от тук да си кажем чао и ще ги вземем. - направих си устата аз за поредна година. Бай Иван си беше известен с най-уникалните чирози от миджид в Созопол.
- Къв миджид бе адаш. Никва риба няма последните години, сабалем от 4 до 7 ... по една кофичка вече - нищо. Ма за вас все ще измисля нещо знаеш!
Прекарахме с компанията няколко чудесни дни в любимия Созопол, после се отправихме на юг – Варвара, Синеморец, Резово – едни от най-красивите и любими за нас места, уви с всяка измината година страховете на бай Иван се сбъдваха с пълна сила. Застрояването кипеше с пълна сила а заедно с това - боклуците, разбитите шосета и локални пътчета.
Последният ден, разбира се се отбихме през Созопол. Компанията реши да ме изчака на входа на града да не правим панаир точно по обедно време из тихият стар град. Приближавайки се към къщата на бай Иван, усетих, че има нещо нередно .. хлопнати капаци на прозорците, къщата изглеждаше празна както никога не съм я виждал. Изгасих мотора и потропах на малката желязна порта.
- Няма ги! - чух гласа на бабата седнала отсреща на тротоара продаваща бурканчета сладко от смокини.
- Къде са?
- Приеха бай ти Иван в болница в Бургас. Получи удар. Ти да не си Иван?
- Да аз съм .. добре ли е Иван?
- Незнам, чакай малко Ленчето остави нещо за теб. - стори ми се цяла вечност докато прегърбената жена не се върна. Носеше голям пакет увит във вестник.
- Ленчето, ми каза да ти го предам – от бай Иван е.
- Кажи какво е станало?
- Незнам синко, незнам .. май внучката решила да остане в пустата Америка, не беше на себе си последните дни бай ти Иван. Много си е обичаше. Все за нея говореше.
- Знам, познавах я .. е аз ще тръгвам, че ме чакат. Благодаря ти!

Седнах на мотора .. бях като гипсиран. Извадих телефона, намерих телефона на Елена. Стоях с палеца над зелената слушалка за набиране ... какво да кажа, как да почна .. усещах буцата в гърлото, страх ме беше да чуя лоши новини.
Набрах .. говорехме много .. помня само, че накрая единственото което успях да кажа беше

- Сбогом и благодаря за рибата.

Няма коментари:

Публикуване на коментар