петък, 12 август 2011 г.

ЩЕ МИ НАРИСУВАШ ЛИ КУЧЕ?

Вятърът разпиляваше косите по слабото и бледо лице, беше достигнала ръба. Бетонения парапет беше широк, качи се на него точно когато запъхтян излезох на все още лепнещия от жегата през деня мазутен покрив. Замръзнах, колената ми се разтрепераха, спрях да дишам. Усещах само прескачащия ми пулс в ушите. Извиках с пресъхнало гърло:

- Ани, чакай! Слез от там! - тя не се обърна, незнам дали ме чу, гледаше надолу. Малкото и слабо тяло се полюляваше от вятъра. Приближавах се много бавно към нея, страх ме беше да не я уплаша.
- Душа, айде да слизаме долу при другите, тъпо ми е сам – опитвах с някакви глупости да я разсея. Обърна се към мен и каза:
- Дали, ще боли?
- Теб не, но всички нас да. - казах и усетих буцата в гърлото.

Полетя с разперени ръце гледайки ме право в очите, затичах се към парапета, паднах на колена прегърнал студения бетон. Тъмнината я беше погълнала. Видях само жълтите мигащи алармени светлини на малката като кибритена кутийка кола долу.

Разведляваше се, треперех седнал на изгнилата пейка пред районното а мислите ми бяха още на онзи гаден, мазутен покрив следите от който имах чувството, че никога няма да се изчистят.
Някой ми подаде кафе и каза:

- Нямаш вина, направи каквото можа!
- Не, всеки има вина. Всички които я познавахме.

Тръгнах към спирката на трамвая, влачех голяма черна папка която нямах сили дори да повдигна. Вчера беше последния изпит, а днес 1 юли. Трябваше да го посрещнем на морето. Но предпочетохме този купон, в този 18 етажен блок. Дали имаше значение? Дали нещо щеше да се промени?
Седнах на пейката и подпрях папката отстрани. Майка с едно малко слабичко момиченце на 5-6 годинки се взираха в табелата с разписанието. Не бях пушил цяла вечност, запалих цигара. Зави ми се свят веднага след първото дръпване, тогава чух детското гласче да ми казва: 

- Ще ми нарисуваш ли куче?


Няма коментари:

Публикуване на коментар