петък, 12 август 2011 г.

СВЕТЛИНИТЕ НА ГРАДА

Обичам мириса на ноща през лятото. Светлините оставащи зад мен на притихналия град. Тихото равномерно пърпорене на двигателя, сливащо се в една честота на сърцето. Не бързах, цялата нощ бе пред мен. Избрах последната бензиностанция напускайки изморения от горещата седмица град. Нямаше почти никой, нова и блестяща – има нещо романтично в бензиностанцийте нощем. Единственият светещ оазис на празната магистрала. Миризмата на нагорещения асфалт примесен с този на бензин винаги са ме карали да се чувствам добре. Сигурно до преди часове, е било лудница тук – петъците следобед са може би най-уморителни за тази последна бензиностанция на изхода на града.
Една студена вода, кафе и 3 цигари под чадърите на паркинга, бяха началото на дългоочаквания за мен край на седмицата и начало на няколко прекрасни дни. Загледан в отраженията в хрома на мотора ме изпълваше със спокойствие и хармония. Тревогите на делника останаха далеече в съзнанието ми. Точно мислех да ставам, когато на колонката спря една лъскава Тойота комби. Така и не им запомних моделите, но тази си беше от магазина, сигурно имаше още малките парченца найлон по седалките. Мъжа от колата изгони недружелюбно момчето на колонката което си предложи услугите, сигурно се претесняваше да не издраска нещо. Момичето с него от колата откопчаваше от задната седалка един полузаспал хлапак, който мрънкаше за нещо. Бащата сипа бензин видимо нервен и бързащ. Викна на жена си да побързат, че „нямало време“. Много интересно ми стана за какво точно нямаха време. Нямаше още полунощ а съдейки по препълнения багажник отиваха на море. Допих си кафето, загасих цигарата и точно се пресягах към якето и каската, когато до мен се приближи съненото хлапе и ме попита.

- Твой ли е мотора? Много е хубав!
- Мерси, на колко си години?
- На 6, ама есента ставам на 7- с гордост каза лапето отивайки да разгледа машината
- Внимавай да не се опариш на ауспусите - предупредих го.
- Татко имаше мотор, ама състезателен, но падна и го счупи и каза, че моторите са гадната работа, ама аз много ги харесвам.
- Мдаа опасни са малко, ти на море ли отиваш?
- Даааа, ама само за събота и неделя, че татко има работа.
- Е колкото-толкова – рекох, но ми стана мъчно.
- А ти на къде си тръгнал с мотора толкова късно.
- И аз на море, ама и аз само за уикенда. Днес бях на работа цял ден, а и обичам да пътувам нощем.
- Татко не обича, ама за да съм спял и да не го дразня – обясни ми лапето.
- Това за какво е? - попита юнака сочейки декоративния капак на въздушния филтър.
- Емилееее, тръгвамеее! - се чу гласа на бащата от Тойотата. Майка му точно излизаше от кафето и се приближи към нас. Хвана за ръка нервно лапето и го помъкна към колата. И тя бързаше.
- Чао Емо, весела почивка – викнах аз. Малкия се обърна и ми махна, без усмивка дори. Тойотата с превъртане на гуми излетя от безниностанцията, Емил беше залепил носле на прозореца все още гледащ към мотора и мен. Надявах се да му се спи, а не да е тъжен както изглеждаше.
Сглобих се набързо, и тръгнах по ширналата се празна магистарала умислен за Емил, за града, за изминалата седмица. Закъде се бяхме разбързали, къде по-рано да стигнем, какво по-бързо да направим?
Хубавото на карането на мотор е, че доста бързо вятърът, прогонва всички паразитни мисли. Всеки нов завой и пейзаж носи със себе си нов аромат, мирис и поражда чувство за свобода и покой! Часовете минаваха бавно в тон с проблясването на осевата линия и малките светещи очета по мантинелата. Неусетно дойде и онзи любим мой пейзаж – бледото синьо и розаво небе над малките хълмчета преди Бургас. Влажния сутришен бриз от морето минавайки през всяка пора на лицето действа по-ободряващо и от кафе.
Спрях мотора на твърдия пясък преди плажа, събух ботушите и нагазих в равното като тава море. Загледан в изгрева и замислен за малкия Емил. Дали вижда и той сега това което аз. Дали е щастлив като мен!

Няма коментари:

Публикуване на коментар