неделя, 11 септември 2011 г.

РОДЕН НА 4-ТИ ЮНИ

Още от 9 сутринта слънцето напичаше безмилостно площада. От близкото кафе собственика - Мигел излизаше за втори път сутринта да полива нагорещените плочки около масичките и да им минава по една кърпа въпреки, че нямаше и една прашинка.

– Как е Ристо? – с усмивка ме поздрави Мигел. Викаше ми Ристо от Христо ... много им е трудно на испанците съзвучните буквички една след друга.
– Днес e прохладно а? - шегувах се.
– Тепърва се почва, едно кафе те черпя? Обещал си ми карикатура – не пропускаше да ми напомни Мигел.
– Не съм забравил Мигел, имаш я! А кафето нека е „корто“ - обиждаше се много като му отказвам.
„Плаца Майор“ ми беше любимото място, много история имаше във всяка една плочка на този площад в центъра на Мадрид. Вече 3-та година всяка сутрин лятото разпъвах триножника с малки графики и акварелчета подготвени за преиждащите групи туристи. С Мигел бяхме станали добри приятели, неговото кафе а по обяд ресторантче беше наследствен бизнес вече 4-то поколение. Умираше си докато рисувам да седи зад гърба ми с бялата кърпа през ръка и да ми разказва за родителите си, дядовците си .. за Франко. Знаеше, че съм с много дясни убеждения, знаеше и за България много. Имахме много общи теми за разговори и прекарвахме чудесно в тези ранни сутрини преди първите рейсове с туристи да изпълнят площада. И двамата си имахме любими и омразни типове почиващи. Най-готини ни бяха немците – възпитани и любознателни пенсионерчета. Не коментираха цените или обслужването, с голям мерак пробваха да говорят на испански, и винаги оставяха повече пари както на него, така и на мен въпреки, че малките акварелчета и графики ги продавах за около 10 марки, винаги ми даваха повече в песети.
Най-ужасната част на деня беше когато се изсипеха американските туристи - „любимците“ ни с Мигел. Около 100 човека дигаха врява за 80 000 футболни запалянковци на Бернабео при гол на Реал, всичките ни бяха еднакви – белите огромни тениски със „оригинални“ надписи, карирани къси панталонки тип боксерки, бели кецове Найк обути на босо, огромни бели туловища и целите в лунички. Движеха са по 2-3ма, крещейки и викайки, винаги имах чувството, че приближавайки се към мен ще ме пометат като стадо бизони. Заговаряха ни без никакво притеснение на английски и оставаха с огромна почуда когато им отговаряхме на испански, а аз дори на няколко пъти на майтап и на български. Никога не седяха в кафето на Мигел, взимаха си по една торбичка от съседния МакДоналдс, огромна кола и обикаляха под сянката на площада изкупувайки картичките и магнитчетата от павильоните и със същия шум се изнасяха обратно към рейсовете. Един път едно семейство се настани на една от масичките на Мигел, за негов ужас си поръчаха 2-3 кока-коли, а за децата сладолед. Наизвадиха карта на града, разговорници и започнаха страшна полемика на къде първо да поемат. Не обърнаха никакво внимание на това къде се намират, на менюто предложено им от усмихнатия собственик, просто прекараха в шумни спорове около картата, дали „Корте Инглез“ е нагоре или надолу. Платиха сметката без песета отгоре, казаха едно „адиос“ и се насочиха към най-близкия изход от площада.
Това си беше ежедневие кажи-речи за Мигел и винаги коментираше, че рано или късно площада а и самия град ще се превърне в един огромен мол с американски боклуци. Прекарвахме вечерите заедно на по бира коментирайки изминалият ден преди да затвори, никога не ми позволяваше да си платя – казваше, че няма да забогатее от едната бира но се претесняваше, че нещата хич не вървят. Имаше си някакъв си негов поглед за света, който тогава ми се струваше доста странен и черноглед.
Преди да си замина, му подарих карикатурата която му бях обещал. Зарадва се страшно много и веднага тръгна да мисли къде да си я закачи в кафето. Обещах му след някоя друга година да го посетя задължително, но вече като турист. Сбогувахме се, беше страхотен човек.
Рядко се срещат такива хора – честни, работливи, гостоприемни и с много положителен заряд.
Минала година, първото ми нещо което направих идвайки в Мадрид по работа, беше да се отбия през площада. Бяха минали 10 години от последната ни бира с Мигел, бях сигурен, че ще е там. Дори не пих кафе в хотела. Нямах търпение да седна под прохладните колони на чистата мигелова масичка и да ми донесе „кафе кон лече“ и чаша студена вода.
Площадът си беше привидно същия - чист, подържан и огрят наполовина от ранното сутрешно слънце. Влизайки през най-близкия вход до кафето на Мигел, замръзнах от неприятната изненада. Кафето го нямаше. Съседното магазинче за сувенири също. Имаше просто една голяма витрина на магазин от известна щатска верига за дрехи. Спомних си за опасенията на Мигел. Поразпитах съседните заведения и магазинчета да получа някаква информация. Разбрах единствено, че преди 3-4 години всичко е приключило за работливият Мигел, продал е бизнеса и е напуснал Мадрид. Така и не научих нищо повече. Огледах за последно лъскавата витрина на бившето вече Mигелово кафене – гледка която вече ми е до болка позната и от родната София.
Купих си картички и магнитчета от близкото павильонче и реших да пия кафе другаде.

Няма коментари:

Публикуване на коментар