четвъртък, 1 септември 2011 г.

БУРГАСКИ ВЕЧЕРИ

Друго е някак си, петък след работа да усетиш топлия още пясък на плажа. След едни 4-5 часа оцеляване по родните пътища успях да се добера жив до заветната табела - „Бургас – най-добрия град за живеене в България“. Аз лично имах за цел да поживея не точно в града разбира се, ами в близкия къмпинг, който от близо 20 години ползвам по предназначение. Закопавайки мотора до калниците в пясъка, от близката палатка едно семейство не вярващо гледаха, колко неща разтоварих от него – палатка, тента, спален чувал, малка масичка, сгъваемо столче, 25 метра кабел за ток и 3 двулитрови бири. Така или иначе останалите от групата тръгваха утре, та ми предстоеше една спокойна вечер сам с морето. Сглобих всичко точно с падането на ноща, изпих си едната бира, почетох малко от някакво плажно трилърче което си закупих от бензиностанцията и заспах като труп. Не знам колко съм спал, но се събудих от гърмежа или по-точно от изкривения звук на музика от нещо като радио тип ВЕФ. Толкова беше силна и така пращеше, че едвам разпознах „Фамилия Тоника“. Погледнах телефона 03.20 – горките деца от съседната палатка. Аз лично мога да спя и в дискотека, когато ми се спи, но любитството ми надделя, а и ми се допуши, та изпълзях от палатката и се опитах да разбера от къде идваше дразнещата музика. Оказа се бяло Опелче Астра паркирано с отворени врати до затворения ресторант на 50 метра. Дослушах „Един неразделен клас“ докато си изпуша цигарата и си легнах пак. Уви обаче не ми било писано да заспя. От съседната палатка детски рев разцепи мрака. Малкия ангел явно и той не хареса Фамилия Тоника. Майката беше бясна.
- Жоро, моля те отиди и ги помоли да намалят де! - викна ядосана тя на мъжа си.
- Абе не виждаш ли, че са някви пияни мутри, не искам проблеми – каза на свой ред събудения татко.
Стана ми криво, лапето хлипаше, бащата – мидичка, майката направи челна стойка да го успокои, ама я се пробвай да успокоиш дете в 3 часа.
Реших да се направя на рицар от приказките – нахлузих дънките и се запътих към дразнителите. Избрах обаче лош момент, беше почнала „Бургаски вечери“ и компанията крещеше по-силно от музиката. Приближавайки се към групата – вече съжалих, гледката ме смрази. 4-5 тежко пияни пенсионирани мутри и 3 кикотещи се парцала. Връщане назад нямаше, вече ме бяха регистрирали.

- Добър вечер, ще мога ли да ви помоля да намалите музиката, събудихте всички деца от къмпинга – казах гледайки да не ми трепери гласа. Най-големия от тях скочи като попарен и каза:
- Веднага спира, мъжки. Толкова ли се чува?
- Повече – набрал вече смелост реших да съм твърд до край. - Благодаря за разбирането и лека вечер – казах все пак любезно и се обърнах да си ходя.
- Абе Мите, тоя много отворен бре! - чух зад гърба си някой от компанията да казва на намалящият вече музиката великан.
- Ей рокера, я ела тука! – вече адресирано към мен. Спрях обърнах се и разгледах заядливеца – типичния нисък, слаб и злобно гледащ селски тарикат, смел заради огромните си приятели.
- Ела ти, ако имаш да ми казваш нещо! - казах и не мърдах където бях, гледах да имам простанство около мен. Онзи скочи почти през масата, но се спъна зловещо в стойката на чадъра и се изпльоска като жаба на плочките. Компанията избухна в смях, от което дребосъка полудя съвсем. Залитащ и разпенен се насочи към мен с още по-голяма стръв за отмъщение за накърненото достойнство.
- Е ся ти Ибах маматъ – разпенено се нахвърли към мен. Отскочих назад когато замахна, загуби равновесие и отново падна, този път още по-лошо.
- Кърлеж, ти се уби съвсем сам бре – кискаха се от компанията, а великана беше хванал през раменете „бияча“ и го влачеше обратно към масата.
- Готин, сори за разправията – избоботи добродушния гигант, слагайки контузения си приятел на стола, докато оня продължаваше да се пени нещо по мой адрес.
- Ела пиеш една мастика – поканиха ме от компанията.
- Мерси, но си лягам – непреклонен отказах и аз се отправих към палатката.
Детенцето се беше кротнало, гушнато в майка си ме гледаше с огромни разсънени очи.
- Бургаски вечери, всяка година едно и също – казах и се усмихнах на русото още хълцащо лапе.
- Мерси, че се намесихте – благодари ми жената. Ще пийнете ли нещо.
- Ааа не, благодаря! Но утре може кафе, няма да ви откажа – пожелах им лека или там каквото оставаше от ноща. 
Шмугнах се в палатката и се замислих над текста на „Бургаски вечери“ която още ми жужеше в главата:

..Бургаски вечери, рибарски мрежи
сръчно изплетени от тънка мъгла.
О, разкажете ми, от къде взехте
толкова синя, добра тишина. ..“


Няма коментари:

Публикуване на коментар