неделя, 19 януари 2014 г.

ДЪРВОТО НА ЖИВОТА

Държейки одрязъка дърво в ръцете си, се вгледах в последните десетина радиални линии преди самата кора. Просто едно парче бор, може би четвъртинка от целия ствол - пропито с влага, плесен и кратки човешки истории и съдби, които след още десетина години едва ли някой ще си спомни. За това, заради мен самия, заради тези малки нищожни човешки радиално преплетени моменти, се чувствам длъжен да ги запечатам в този кратък опит за антология на един къмпинг или може би нещо доста повече от това.
Място на едва шейсетина километра от отдавна загубения ни любим роден град - превърнал се в люпилня на зомбирани меркантилни създания, загубили се по пътя на кариерата, амбициите или самото физическо оцеляване.
Място където намерихме среща хора от различни слоеве, с различни професии, мироглед, финансови възможности и житейски съдби, но събрани от няколко велики неща: прохладата и свежестта на гората, безкрайното осеяно със звезди небе, уханието на борове и свобода.
Свободата която чакахме през седмицата в офисите си, магазините си, канторите си или просто домовете заобградени от непознати, отчуждени и озлобени комшии.
Свободата която изплуваше петък вечер, след последния завой, след синия пътен знак "сложете вериги" и отдавна раждясалата табела с надпис "Къмпинг Бор"
Малкото ресторантче на самото шосе на входа, ни чакаше с изгладените стари, но чисти покривки на масите и менютата на тях, които никой не поглеждаше, защото знаеше наизуст.
Докато мъжете затопляхме караваните, сипвахме вода, изривахме снега, ресторантчето сервираше на половинките ни и децата традиционното за всеки от нас меню - без дори да го поръчвахме.
Собственикът който познаваше по име всички ни - децата, кучетата ни, марките на колите ни и историите ни, си ни чакаше докогато е нужно - без работно време и винаги с усмивка.
Същият обичаше да казва след петъчния детски погром в ресторанта - предпочитам 10 деца да ми обърнат кръчмата наопъки, пред двама пияници с глупостите им и свадите накрая.
Държа и гледам това парче бор с над 80 линии и си спомням за всяка една от последните 10 преди дебелата кора.
За хората станали част от тази мимолетна едва няколко сантиметрова борова история.
За децата които порастнаха под неговата сянка.
За веселите или тъжни истории случили се около него.
И всичко това в няколко линии парче бор.
Бяхме страхотни. Бяхме различни и всичките еднакви в обичта си към мястото и начина си да бъдем свободни и добри.
Адвокати, художници, оператори в телевизия, автомонтьори, бодигардове на престъпници, зъботехници и лекари, музиканти и полицаи. Но там всичките бяхме къмпингарите от къмпинг "Бор".
За кратките десет години децата порастнаха, други се родиха, дойдоха нови хора, някои си тръгнаха - но всичките бяха страхотни. Учудващо и до днес, не мога да се сетя за един лош човек или случка.
Имаше много слънце, имаше и бури.
Паднаха дървета и смазаха човешки съдби и емоции.
Едни оцеляха, други не.
Боровете не успяха.
Парчето което държа бе от последното което падна в неравната борба на човешката глупост и алчност.
Не остана и едно от стоте свидетели на едни отминали славни времена.
Отидоха си с Виро, Пусата, Ари и Мони.
Тях ги взе ракът, депресията и смъртта.
А дърветата - човешката простотия и глупост.
Но дърветата ще пораснат и ще ги има и години след нас. Природата има силата да се възстановява учудващо бързо и лесно, за разлика от нас човеците, които една малка буря може да се окаже фатална и летална за душата и тялото.
Сега гледайки малкото парче бор побрало се в двете ми ръце, част от онова вековно дърво на което връзвах люлката на едногодишната ми дъщеря, вечерния огън който гореше до него, смеха и уникалните вечери около него, се сещам колко преходни и мимолетни са хубавите мигове. Как за цената на един нов автомобил и с няколко литра бензин и толкова резачки, всичко бе загубено завинаги.
За някой. Не и за мен.
Прибрах парчето дърво за спомен под караваната на 2 км от обезлесеното място история. Под нови вековни дървета, където се преместихме. Около новия огън със старите приятели.
Всеки край е начало на нова история - дори по-хубава, защото я пишем самите ние.

сряда, 15 януари 2014 г.

ТЪМНО














Зарови тайните си надълбоко
Ела с невинност и остави ме в грях
Въздухът около мен все още пълен е с гняв
Любовта е просто камуфлаж
на тъгата от затихващия смях.

Ако ме обичаш, ме пусни
Избягай, преди да разбера
сърцето ми е твърде тъмно
Постъпките ти да коря
В лъжа да изгоря

Че съм ангел не съм те лъгал
нито в дявола съм се клел
и да мразя силно аз не мога
но в тъмнина съм се оплел
и постепенно губя аз облога

Зарови тайните си надълбоко
Остави ме в невинност
Искам въздуха отново да е чист
Да приема ангелска повинност
Да върна падащия лист.