Има нещо странно в летния дъжд - започва от нищото, изневиделица с големи капки, първоначално на рядко, сякаш да те предупреди, че имаш време да потърсиш подслон, ако имаш нужда разбира се и в последствие природата те залива за 5-6 минути с цялата вода на света. Даже по някое време си мислиш, дали да не започнеш да събираш животни по двойки.
Вървях по обезцветената от мрачното време павирана улица, разхождайки кучето в една ръка и чадър в другата, точно след подобен 5 минутен воден апокалипсис. Все още продължаваше да вали, но вече съвсем слабо.
Винаги съм мразил чадърите. Казвал съм си, че видя ли се с чадър в ръка някой ден, значи съм безвъзвратно остарял.
Разминавах се по тротоара с други остаряли като мен с чадъри в ръце, като някак си негласно се редувахме, кой ще вдигне и кой свали своя, за да можем да се разминем.
Тогава, срещу мен се появи странно създание - момиче около 25 годишно, само по бяла ризка с късо ръкавче, черна къса пола, вързана на кок черна коса и мокра до кости. Вървеше, прегърнала себе си, трепереща, замислена, гледаща надолу към разбитите плочки и с зачервени очи. Дори си мисля, че плачеше.
Нито бързаше, нито пък вървеше много бавно, дори ми се струваше, че и тя не знаеше точно накъде.
Не знам защо, но сякаш виждах отражението си в нея. Отражение на моите мисли от деня, от последната седмица, месец, година. Вгледан в погледа й, изражението й - знаех през какво преминава. Видял ли си подобен поглед, не го забравяш. Всички разбити сърца си приличат.
Пресякох пътя й и подадох чадъра си с думите: " - вземи, подарък е". Тя подскочи назад уплашена, явно я бях извадил от някое много далечно място в мислите й.
- Вземи го наистина, на мен не ми трябва. С шапка съм, пък и вече се прибирам с кучето, а и живея на близо - продължих аз с опитите. Тя плахо протегна ръчичка и го взе, но продължаваше да отстъпва назад уплашено.
- Благодаря! - само това каза, като вече се прокрадна и лека усмивка. Тичешком продължи по пътя си, като се обърна назад сякаш да се убеди, че не я преследвам.
Заваля отново, този път още по-силно и отпреди.
Няколко дни след тази случка, отново на същия тротоар я срещнах пак. Вървяхме отново един срещу друг. Този път тя не беше сама и този път не трепереше, не беше и прегърната от себе си. Беше друг човек - щастлив. Погледна ме, всъщност погледна през мен. Не ме позна, а може и да бях прозрачен, както и всъщност всички останалите хора около теб, когато си влюбен.
Погледнах небето, отново бе на път завали. Забързах крачка към къщи. Бях отказал чадърите.
"Живеем в драма, но ще умрем в комедия"
