понеделник, 5 март 2012 г.

MaСТИЛНО

Гледайки онзи ден една снимка в сп. Нешинъл Джеографик се замислих над нещо което въобще не беше свързано с нея. Снимката не беше природа, животно или нещо типично за изданието. Беше едно мастилено-черно петно, снимано на бял фон от доста близко. В действителност беше мини капка от истински петрол, капнат от арт директора на списанието върху снимачната маса. Една от 20-те капки видяна като перфектна за да влезе в изданието. Замислих се за онази малка и тънка граница която превръща обикновеното и грозно петролно петно в перфектното такова. Идеалната форма, блясък е може би само в очите на малцина. За останалите е просто черно петно илюстриращо текст в списание. Замислих се за 20-те опита на арт директора да получи резултата от който да остане доволен. Повечето биха казали- толкова пък зор за едно петно. А всъщност точно тук, тази маСтилна капка слага границата между посредствеността и таланта. Кое прави нещата - стилни или кичозни, красиви или грозни, идейни или тривиални. Кога кича се превръща в мода, а модата в кич? Защо огромният с гравирана буква златен пръстен на безимения космат и дебел като кебапче пръст на таксиметровия шофьор ни е "селска чест" , а четирите един до друг такива на нечия негърска хип-хоп ръка е много "куул"? Защо гнездата от коси на лентяйките в моловете ни избиват на смях, а тази не Ейми Уайнхаус изглеждаше толкова на място и стилно? И тук не става дума само за визуалното. При музиката е същото - как разкървавените пръсти натискащи до болка и изкривяващи до фалшиво иначе тривиални акорди на китарата на Кобейн - звучат толкова вечно и истинско, а точните и прецизни ноти от интрументалиста Малмстийн - са някак си студени и безлични? Кое прави нещо вечно, а друго потъва в забрава. Заобиколихме ли с безстилни неща - модерни и еднакви? Дрехи, коли, храна, дори преживявания. Музиката се превърна в атмосферна - това което ти пускат в клуба докато гълташ хапове за емоции. Емоциите и те са ни еднакви - насадените такива от реклами, филми и подсилени от стреса притъпен от 3 водки и енергийна напитка. 
За жалост ми се струва, че и при връзките ни се случва това. Търсим ли вечното, дълготрайното и качественото или подхождаме като с автомобил на лизинг - нов, модерен, лъскав, прави впечатление, говори за престиж, нищо че живеем в панелка или в новите "студия" от 38 квадрата в онези нови квартали които нямат още улици. Всъщност за какво ни е обвързване? Модерни са връзките без договор. Питай Боб! Писва ти и си тръгваш! Лесно и евтино. Като порно филмите - знаеш какво ще гледаш, знаеш началото и края, и въпреки всичко очакваш нещо различно и си даваш парите. Хубавото поне е, че порно филмите станаха много стилни последните години. За разлика от живота ни. Той се превърна в порно филм ама без секс сцените. Скучен и предвидим! 
Та седя си аз, гледам си малкото и красиво маСтилно петролно петно и си мисля, че май верно вината за всичко е негова!

петък, 2 март 2012 г.

ПРИШЪЛЕЦЪТ

"- Е как, ами той е от Англия!", "Ооо страхотна е, все пак е французойка", "Ааа нивото е много високо - като на запад", "Какъв стил! истински италианец!"
Винаги се втрещявам, колко сме сервилни с чужденците. Всеки малко или много си е давал сметка, било в офиса, било сред приятели в компания, как изведнъж българчетата се променяме при контакт със "западняк". Всъщност дори не е нужно да е от запад, може да е от изток, север, юг ... стига да не е от тук. Жените веднага стават странни при среща с чужденец. Омекват им коленете и само етикетът наложен от обществото, не им позволява да застанат на колена и отворят широко уста. Все пак няма да е като българския, нали всичко на запад е по-хубаво, по-стилно, по-красиво, по-уредено, по-интелигентно и ерудирано, а "свирка" е на български - по западно му е "минет". 
Мъжете пък, набързо ставаме приятелско настроени, веднага сме "много гъсти" с пришълецът, лицемерието ни прелива като ушна кал. Отстрани погледнато е направо потресаваща гледка. Сервилничим, дори и езика да не му знаем - намираме веднага начин да му покажем, че сме готови на всичко да се чувства като у дома си, готови сме веднага да му заемем колата си, къщата, дори жена си, а в последните години и страната си. Щял да инвестира, да ни даде работа, да ни научи на ... дори си нямаме и идея на какво, но ще е на нещо хубаво - нали е от запад. Наивност ли е, народопсихология ли? Не ми е и интересува вече. Просто е нещо с което толкова време не мога да свикна - навеждането ни, подценяването ни като личности. А това се усеща от западняка и това го кара да се чувства още по-над, а ние още по-под. Арогантността и надменността му към нас "подчовеците" му става все по присъща и нормална форма на отношение. Но за всичко това сме си виновни ние и никой друг. 
Вчера в близост до НДК бях свидетел на следното. Мъж спира момче и момиче и ги пита нещо на английски - момчето повдигна рамене и продължиха с момичето. Вървях след тях и чух момичето като попита: - Добре де, нали знаеш английски, защо се направи на гъз? - а момчето:  - Да научи на български поне "добър ден" да казва - бастун! 
Надявам се поне това поколение да има самочувствието, което нашите родители нямаха. Надявам се, че останалия тук "материал" е качествен и този които започва да се връща постепенно от "западния рай" да по промени нещата. Защото другото не ми харесва!

сряда, 8 февруари 2012 г.

The SOUNDTRACK Of My Life

Отдавна се каня да си направя нещо като плейлиста на саундтрака на живота ми до момента. Слушайки някоя стара песен, винаги са ми изплували разни кадри на събития и емоции които са били съпроводени с нея. Музиката, винаги е била съставна част от ежедневието ми. Започвайки със събуждането - звукът от радиото, телевизията по-късно, от касетофона в колата, радиото в офиса, музиката на някой купон или парчето което сме си нарекли за "наше" с поредната любов. И така, нареждам си mp3 спомените в плейъра и започвам да описвам:


1980
Добро утро мили деца:
Първи клас, баба ми е изпържила филийки и се опитва с цялата си воля да ме дигне в 07:00 сутринта за училище.

Лека нощ деца:
Джейми и вълшебното фенерче

Единственото свежо "сънчо" което ми се е запечатило в съзнанието!


1985 
Gimme Shelter
Може би съм търсил някакво убежижте, но си спомням като намерих една забравена от баща ми жълта касета -  AGFA с този запис. Слушах го толкова време на стария Филипс, че лентата накрая стана като дъвка от превъртане напред-назад.








1986 - 1989
Master of Puppets
Беше като бомба. Не знаех какво чувам. Беше уникално и велико. 







Turbo lover - Judas Priest
От тогава се запалих и по моторите. Още се чудя дали Димитров от 3-тия етаж накрая разбра къде му отиде раздрънканата и счупена Ява 150 от мазето.








Scorpions
5-ти клас. Все пак се осмелих да поканя Надето на блус. Велик момент!











Motley Crue - Smokin in the boys room
И първите опити за цигари и графити в училищните тоалетни. 
Всичко завърши злощастно разбира се!







Twisted Sister - The Price
Отново влюбен, уви трябваше да сменям вече училището!







1989-1990 Голямата промяна?

Казваха, че вече сме свободни. Може би беше така, щом в петък вечер по руската телевизия за пръв път гледах този клип на U2








90`s
Гневни, но и много влюбени
Още настръхвам гледайки този концерт. Само хората от бившия съветски лагер и комунистическите страни, можеха да усетят силата, емоцията и свободата която усещахме с тази музика!








Sweet child o` mine
Ново училище, нова любов. Тази май беше най-голямата!






This Love - Pantera
Уви, въпросната любов не харсваше Гънс, и ми подари за рождения ден касетката на Пантера с това парче. 







С мирис на лъжа и лицемерие
1991-1993

Този път беше наш ред да се бунтуваме за нещо. Не помня вече за какво, но беше важно и необходимо!







With or without you
Марти, винаги ще те помня! Ти остана завинаги на 19. Психара който те застреля в казармата беше олицетворението на годините в които живеехме тогава!







Разочарование и надежда?!
1993-1997

Нещата тръгнаха от зле та на по-зле. Но пък имахме най-хубавите купони!

Pearl Jam - Black



Бях заобграден от много приятели и познати ... нямах и 5 минути спокойствие :)

Pantera - 5min alone



Питах се дали това ще продължи вечно.

Alice in Chains - would?



1997-2000
Време бе  да се работи. Край на студенството, край на безгрижието! 
Глупости! Уникални, безгрижни и безпаметни дни на партита! Нова любов, даже май се ожених по едно време.

Radiohead - Creep



Имаше нещо което обаче ми липсваше, не знаех какво е, но го усещах.

Moby - Why does my heart ..?



Може би трябваше да почакам и да разбера от самосебе си какво бе то.

Slipknot - Wait and bleed


2000 - 2012
Тъпи години, но с уникална нова музика!


FNM








Rammstein





MM - The nobodies


Slipknot - SNUFF


to be continued …

сряда, 7 декември 2011 г.

ИСТИНСКИ ЛЪЖИ

Харесвате да ви лъжат нали? Май никой не обича истината като се замисля. 
Лъжем за всичко, лъжем се един друг, лъжем себе си. Лъжата е станала толкова голяма част от нас, че истината се е превърнала в лоша дума. Признак е на лошо възпитание. Лицемерието е част от съвременния морал и етикет. Обичаме да се обграждаме с хора които ни лъжат, ние също ги лъжем право в очите, че са страхотни и сме неразделни именно заради това. Всеки е подписал своя договор с дявола да бъде лицемер в замяна на всеобща народна обич и признание. И така живеем добре. Опитваме се да не мислим, честта, достойнството са думички от дебелите книги от библиотека „Класика“ потънали в прах в мазето заместени от модерните паници с готини камъчета, изсушени цветя и клони на модерните рафтове в хола купени от „Икеата“. Каним лъжливите си приятели на гости да охкат и ахкат от възхищение на вкуса ни който дори не е нашият, ами на някакъв скандинавски дизайнер. Лъжем дори онлайн където никой не ни познава. Скрити зад псевдоними и пак лъжем – кого? Себе си най-вече. Лъжата ни дава нов живот, нова самоличност. Не лъжем от страх, лъжем от суета, егоцентризъм. Ако някой ни каже истината право в монитора  го баннваме, маркираме като спамер, обвиняваме в лъжец. Знаем, че е прав и това ни вбесява. Кой е той да говори истината. Истината си е само наша и я крием дълбоко в мазето, потънала в прах, при книгите от библиотека „Класика“ останали от детството ни. Тогава бяхме честни, казвахме когато ни боли, когато ни е хубаво, когато мразим, когато обичаме. Сега не смеем. Няма да ни харесат. Важно ни е много мнението на другите. Мнение на хора които дори не познаваме. 
Лъжете! Истината не е модерна. Никога няма добра оферта за истината. Няма промоции и намаления. Истината не стои красиво в модерната ни кола, на рафта в модерния ни хол. Истината не може да ни плати сметката в модерното заведение. Лъжете и ще бъдете харесвани. Лъжете и ще ви обичат за което. 
Аз няма! Отивам да работя. 
Как лъжа а? :)

понеделник, 10 октомври 2011 г.

ПОНЕДЕЛНИЦИТЕ ВСЪЩНОСТ НЕ СА ЛОШИ

Вчера вечерта приятно ме изненада един приятел. Дойде направо в къщи, без телефони преди това, без предварителна уговорка. От 4 години е в Англия и не си беше идвал до момента. Извадих веднага една бутилка с водка от фризера, едни мариновани шпроти .. и заседнахме от рано рано. Супер доволен от живота си там, започна с хвалбите – мениджърско ниво в голяма компания, над 4500 паунда месечно, в момента си купува къща, та сега си беше дошъл да си продаде панелката от 90кв/м. Купил нова Зефира на жена си там – директно кеш от магазина, 6 байка последен писък – за екстремно каране в планина, за шосе, за в града, 2 за децата и един с кошничка за жена му. Частна детска градина за малкото, частно училище за голямото дете. Зимата в немските алпи, лятото на Ибиса. Приказка направо! Израдвах му се искрено. Много усилия положи за да замине, а и си заслужава всичко това – голям професионалист си е в областта.
След 3-та водка обаче разговорът ни премина в различна светлина. Ентусиазмът и еуфорията постепенно изчезнаха, лицето му се промени. Тъга изпълни вече задименият ми хол. След всичкото искренно хвалене и споделяне на житейският си успех там, водката явно надделя и английският житейски пейзаж стана доста по-различен и за двама ни. Голямата триетажна къща която купуваше в момента се превърна в малка такава, слепена до други 30, но за сметка на това цената била 650 000 паунда. 6-те байка стояли самотни още с найлончетата в мазето – нямало планина наблизо, нямало време за тях а и непрекъснато валяло или духало силен вятър и било доста студено. Частната детска градина на малкото лапе струвала 600 паунда на седмица, както и частното училище на голямото . Почивките се превърнаха в 5 дневни такива от които 2 дена минавали в път. Останалата част от живота му там започвала в 5:30 сутринта с закуска и кафе в колата през единият час и половина в задръстването, 12 дълги часа в офиса. Час и половина обратно към дома. Заспивал още на масата докато вечерял. Секс не били правили с жена си от месец и нещо, а последният път дори за малко да заспи, та жена му сама се обслужила. За излизане вечер с приятели не стана и дума, защото нямали такива а и не можели да си позволят да наемат жена да гледа децата. Към края на бутилката с водка нещата станаха още по-тъжни и депресивни. Питах го – добре де, защо не се върнат? Хванал се бил на хорото – засега нямало вариант, а и тук нещата били „шит“
Тогава се замислих кое точно е „шита“. Към какво се стреми човек в крайна сметка, какво губи и какво печели по пътя.
Изпратих го до таксито, купих си нова кутия цигари от денонощното, запалих една от 3 пъти по-евтините за сега от тези в Англия и се замислих какъв късметлия съм в крайна сметка за разлика от него. Утре е понеделник, а ще спя до 8:30, ще отида пеша на работа, ще обядвам спокойно с колеги, ще си взема 4 пъти по-малката си заплата от неговата, но ще се прибера по нормално време в къщи, ще вечерям уникалната вечеря на жена ми, ще пия отлежалата домашна ракия на баща ми, ще ми дойдат приятели на гости и още от петък ще се махнем с децата от града и за един час ще сме в най-райското кътче в планината заобградено от вековни борове и много приятели. И като се напия с тях, няма да плача на нечие рамо колко „шит“ е всичко ами просто ще засиля музиката.

петък, 7 октомври 2011 г.

ХОЛИДЕЙ


Мартин, сложи нова касетка в двукасетъчното Хитачи. На другата Фреди се раздираше за чупене на някаква свобода дет много не разбирахме, но всички бяха пощурели, а купона може би беше към своя край, тъй като Иванов от долния етаж, беше ОФ отговорника и се бяхме разбрали – 22:00 часа и пълна тишина, иначе зъни на Александров – кварталния плешив ушев. Чиниите със сандвичи бяха полу празни, шкафчето с корекомския алкохол отдавна разбито и пресушено. А аз си чаках блуса да поканя Надя.
Последни акорди от Куин и започна моята песен. С леко изпотени длани, се насочих към диванчето с женките и протегнах ръка към Надя. Беше страхотно. Първият танц, никога няма да го забравя. Исках „Холидей“ на Скорпионс да звучи безкрайно. Не приказвахме, само опрели уше в уше с Надя, а аз не смеех да помръдна ръцете си от кръста й. Странно танцувахме тогава „блус“, но беше хубаво.
Няма да забравя и Марто, който ми смигна саучастнически. Беше проучил любимата песен на Надето, изолира един съученик който я „сваляше“ цялата вечер. Направи всичко. Беше страхотен приятел.
Всичко това изплува от нищото, 25 години по-късно просто ей така от парче в плейлистата ми на Уинампа. Марто го няма отдавна. Остана си на 18, застрелян от някакъв психар в родната казарма. А Надя? Усмихва ми се от станата във Фейсбук, но и тя май остана на онзи купон в 6-ти клас. Само песента си остана същата.
Пускам си я отново. Страхотна е!

неделя, 18 септември 2011 г.

СЪРЦЕ В КИБРИТЕНА КУТИЙКА

Навремето един приятел използва тази фраза към друг мой приятел в една игра на карти -  покер май беше. Запомнил съм я тъй като много точно описва онова състояние на човек, когато му предстои да извърши нещо за което се иска воля, кураж или просто да не мисли и точно тогава нещо го спира, блокира сетивата, ума и тялото. Приятелят ми тогава казваше – „Ейй сърце в кибритена кутийка имаш” и всички се заливахме от смях, защото беше на място, остроумно и някак си го представяш много образно. Въпросният ми приятел доказа тогава, че неговото не е в кутийка, че имаше дързостта да зареже конфорта си и да преследва една мечта и да докаже на себе си и хората около него, че когато имаш смелостта, амбицията – нещата се получават. Беше на 30 години, когато ни каза един ден или по-скоро на тогавашната си артистичната приятелка – „Ще стана актьор” Отново се посмяхме много тогава, но той си остана сериозен. Днес е един от известните и най-търсени такива в България.
Преди време друг познат – моторджия, луда глава, побойник и свободен дух, ми напомни за същият израз. Бил единствения на плажа, който скочил в бурното море да спасява давещи се баща и син. Спасил първо детенцето, но връщайки се за баща му се удави. А малките кибритени сърчица стоящи на плажа - просто гледали. Самият той остави едногодишно дете и жена. Дали е постъпил неразумно, диво и непремислено или просто, когато човек има огромно биещо сърце в себе си, то не намира място, затворено там.
Питам се често, как човек постъпва слушайки сърцето си и как, когато се вслуша в разума. Кое е правилното? Живота често наказва сурово, когато последваш бързия и учестен сърдечен ритъм. Но ако ти се размине, наградата е голяма и само ти можеш да я оцениш истински. Последвайки разума награда няма. Има утеха, спокойствие и много въпроси, които остават без отговор да те измъчват завинаги. Питам се, дали пък няма компромисен вариант – в един случай да послушаш сърцето, а в друг да го скриеш в малката кутийка и да погледнеш на другата страна.
Питам се също, дали човек може да тренира сърцето си? Да го захранва с емоции за да порастне и стане голямо или не става по-този начин? Раждаме ли се с голямо сърце или то си е малко и стои там вътре на топло и сигурно и само конкретна случка и при само избрани човеци то става голямо и силно за да избухне за останалите като Супер Нова и посочи пътя, който всички биха искали да поемат, но не са имали смелостта.