петък, 9 септември 2011 г.

ЧЕРИНАДЕСЕТ

Не бях виждал Иван от едно 5-6 години, а бяхме неразделни. Ожени се преди мен и загубихме се постепенно. Жена му набързо спря „лошите“ му навици – продаде си мотора, палатки, скъса с предишния с ергенски живот и с компанията.
Видяхме се случайно на Созополската ривиера в кръчмата където навремето изкарвахме почти всяка вечер. Беше с жена си и дъщеря си. Не можах да позная малката Руми беше станала на 14, но изглеждаше вече жена. Бяхме излизали преди години по парковете когато бяха малки децата, бях я возел на мотора. Но последните 5 години бяха оказали тотална промяна върху това момиче. Невероятно просто .. беше си изправила косата, дебела черна очна линия, нацупена муцка и тяло на модел. Единствено красивите и големи кафяви бяха все така хипнотизиращи и непроменени с времето.
Иван се зарадва много като разбра, че сме по едно и също време на почивка и то на едно и също място. Имахме доста да си говорим и разказваме. Жена му не беше много очарована обаче, хем май бях единствения от компанията който понасяше.
Вечерта интересно обаче минаваше страхотно, стари спомени, смях, доста ракия и салата премина през масата. Лошото обаче беше, че Руми ме гледаше странно цяла вечер. Не сваляше очи от мен. Мълчеше и ме гледаше през дебелата си очна линия с онзи поглед който кара един мъж да почне да заеква. В началото не обърнах внимание, усмихвах и се, питах я за училище от което тя се нервираше много. Хич не и се говореше за това. Викам си тежък пубертет я гони или някакви любовни драми, а и с родители на море едва ли и беше много забавно. Всичко това обаче до момента в който усетих крака и под масата. Настръхнах, погледа и вперен право в мен ми даде да разбера, че не беше без да иска. Скочих, щях да съборя масата направо, извиних се, че някаква оса ме е ужила, от което Руми умря да се смее. Отидох уж за лед до бара. Наплисках си лицето в тоалетната, вгледох се в отражението на огледалото. Чуствах се странно, ужасно .. вярно на 37 съм ... но 14? Ужас! А Руми изглеждаше като богиня. Не може това да ми се случва на мен. - Дръж се естествено - си казах и се върнах на масата. Но нещата вместо да се влошат, станаха направо безнадеждни. Руми ме посрещна вече видимо развеселена с думите:

– Чичо Жоре, тате каза, че си с нов мотор на морето. Хайде да ме повозиш утре, моляяя тее! Умирам от скука.
–  Ейй Жоре – каза Иван, - вярно ще я повозиш ли утре, на теб имам пълно доверие. Изкуква тук от скука. Ще ни побърка с майка и.
– Ами ОК, стига Миме да нямаш против – казах поглеждайки майка и с надеждата да и забрани. Имах лошо предчуствие за цялата история с возенето.
– Нямам против, ама само с каска нали? - рече Мария и ме погледна с онзи и поглед дет не подлежи на коментар.
– Разбира се – рекох – Руми, утре в 10:00 ще те взема от квартирата, ок ли си?
– Супееер! Страхотен си чичо Жоре, знам и къде искам да ме заведеш!
– Ако продължаваш с това чичо, никъде няма да те водя – пробвах да се пошегувам, ама ми се ревеше.

На сутринта я чаках според договорката точно в 10:00. Чувствах се супер неловко. Слезе с Иван и Мария които бяха нарамили плажните такъми. Изглеждаше просто покъртително красива. Пуснатата и коса падаше над голите и рамене, беше само по една тънка бархетна почти прозрачна рокля, която очертаваше по уникален начин красивото и тяло. Опитвах се да не я гледам. Нахлузих и каската и се разбрахме с Иван направо да се видим на скалите до Созопол след час. Подкарах към носа над „Веселие“, обожавам това място а и пътя е вече доста по спокоен заради новият такъв, който от Созопол отбива целия трафик директно към блатата на Приморско и Китен.
Руми ме стискаше силно през кръста, и въпреки вятъра усещах парфюма и, и мириса на косата и. Говореше ми нещо в ухото, но вятърът крадеше думите и, а може би и аз се правех, че не чувам. Спрях на ръба на издадената поляна над скалите. Гледката там винаги ме е замайвала с красотата си. Започнах да и показвам местността – скалата „Германката“, „Акапулко“, „Веселие“, „Смокиня“ и „Каваци“ в далечината. Но тя просто ме прегърна в гръб и хич не я интересуваше какво и говоря. Парализирах се. Обърнах се и я погледнах изпитателно в очите. Бяха притворени от слънцето и пак изглеждаха големи и дълбоки.

– Не съм вече малка – каза тя, целуна ме нежно и плахо.
– Руми, не! Недей сладка! - заеквах от вълнение, притеснение и срам може би. - Та аз мога да съм ти баща.
– Не искам нищо от теб. Просто ме целуни и прегърни! Винаги съм го искала! - целувайки ме за пореден път го промълви на милиметри от устните ми.


Карайки обратно не говорехме, беше се сгушила отзад в мен като малко дете. Спрях на скалите при Иван и Мария, извиних се, че ще пропусна плажа с тях, че ми изкочило някаква работа в Бургас и запраших незнайно и аз накъде. Спрях чак на някакъв „Лукойл“ до Царево. Поръчах си бира и седнах вътре на хладно под климатика. Не можех да си подреда мислите. Не беше редно, беше всичко сбъркано и грешно. Не можех да чувствам хем вина, хем адреналина от възбудата да не може да ми се абсорбира вече толкова време. Това момиче ме разсипа на малки парченца. Едни малки и неразбираеми парченца от един привидно никакъв пъзел който обаче едва ли някога ще наредя. Отпивайки от бирата се вгледах в стелажа с книгите от където ме гледаше изпитателно от корицата на една книга едно полу-голо момиче с надпис над главата „Лолита“.

1 коментар:

  1. дали крадеш със добра застраховка или преживяваш хубави книги?...май е все едно :) :D

    ОтговорИзтриване