сряда, 7 декември 2011 г.

ИСТИНСКИ ЛЪЖИ

Харесвате да ви лъжат нали? Май никой не обича истината като се замисля. 
Лъжем за всичко, лъжем се един друг, лъжем себе си. Лъжата е станала толкова голяма част от нас, че истината се е превърнала в лоша дума. Признак е на лошо възпитание. Лицемерието е част от съвременния морал и етикет. Обичаме да се обграждаме с хора които ни лъжат, ние също ги лъжем право в очите, че са страхотни и сме неразделни именно заради това. Всеки е подписал своя договор с дявола да бъде лицемер в замяна на всеобща народна обич и признание. И така живеем добре. Опитваме се да не мислим, честта, достойнството са думички от дебелите книги от библиотека „Класика“ потънали в прах в мазето заместени от модерните паници с готини камъчета, изсушени цветя и клони на модерните рафтове в хола купени от „Икеата“. Каним лъжливите си приятели на гости да охкат и ахкат от възхищение на вкуса ни който дори не е нашият, ами на някакъв скандинавски дизайнер. Лъжем дори онлайн където никой не ни познава. Скрити зад псевдоними и пак лъжем – кого? Себе си най-вече. Лъжата ни дава нов живот, нова самоличност. Не лъжем от страх, лъжем от суета, егоцентризъм. Ако някой ни каже истината право в монитора  го баннваме, маркираме като спамер, обвиняваме в лъжец. Знаем, че е прав и това ни вбесява. Кой е той да говори истината. Истината си е само наша и я крием дълбоко в мазето, потънала в прах, при книгите от библиотека „Класика“ останали от детството ни. Тогава бяхме честни, казвахме когато ни боли, когато ни е хубаво, когато мразим, когато обичаме. Сега не смеем. Няма да ни харесат. Важно ни е много мнението на другите. Мнение на хора които дори не познаваме. 
Лъжете! Истината не е модерна. Никога няма добра оферта за истината. Няма промоции и намаления. Истината не стои красиво в модерната ни кола, на рафта в модерния ни хол. Истината не може да ни плати сметката в модерното заведение. Лъжете и ще бъдете харесвани. Лъжете и ще ви обичат за което. 
Аз няма! Отивам да работя. 
Как лъжа а? :)

понеделник, 10 октомври 2011 г.

ПОНЕДЕЛНИЦИТЕ ВСЪЩНОСТ НЕ СА ЛОШИ

Вчера вечерта приятно ме изненада един приятел. Дойде направо в къщи, без телефони преди това, без предварителна уговорка. От 4 години е в Англия и не си беше идвал до момента. Извадих веднага една бутилка с водка от фризера, едни мариновани шпроти .. и заседнахме от рано рано. Супер доволен от живота си там, започна с хвалбите – мениджърско ниво в голяма компания, над 4500 паунда месечно, в момента си купува къща, та сега си беше дошъл да си продаде панелката от 90кв/м. Купил нова Зефира на жена си там – директно кеш от магазина, 6 байка последен писък – за екстремно каране в планина, за шосе, за в града, 2 за децата и един с кошничка за жена му. Частна детска градина за малкото, частно училище за голямото дете. Зимата в немските алпи, лятото на Ибиса. Приказка направо! Израдвах му се искрено. Много усилия положи за да замине, а и си заслужава всичко това – голям професионалист си е в областта.
След 3-та водка обаче разговорът ни премина в различна светлина. Ентусиазмът и еуфорията постепенно изчезнаха, лицето му се промени. Тъга изпълни вече задименият ми хол. След всичкото искренно хвалене и споделяне на житейският си успех там, водката явно надделя и английският житейски пейзаж стана доста по-различен и за двама ни. Голямата триетажна къща която купуваше в момента се превърна в малка такава, слепена до други 30, но за сметка на това цената била 650 000 паунда. 6-те байка стояли самотни още с найлончетата в мазето – нямало планина наблизо, нямало време за тях а и непрекъснато валяло или духало силен вятър и било доста студено. Частната детска градина на малкото лапе струвала 600 паунда на седмица, както и частното училище на голямото . Почивките се превърнаха в 5 дневни такива от които 2 дена минавали в път. Останалата част от живота му там започвала в 5:30 сутринта с закуска и кафе в колата през единият час и половина в задръстването, 12 дълги часа в офиса. Час и половина обратно към дома. Заспивал още на масата докато вечерял. Секс не били правили с жена си от месец и нещо, а последният път дори за малко да заспи, та жена му сама се обслужила. За излизане вечер с приятели не стана и дума, защото нямали такива а и не можели да си позволят да наемат жена да гледа децата. Към края на бутилката с водка нещата станаха още по-тъжни и депресивни. Питах го – добре де, защо не се върнат? Хванал се бил на хорото – засега нямало вариант, а и тук нещата били „шит“
Тогава се замислих кое точно е „шита“. Към какво се стреми човек в крайна сметка, какво губи и какво печели по пътя.
Изпратих го до таксито, купих си нова кутия цигари от денонощното, запалих една от 3 пъти по-евтините за сега от тези в Англия и се замислих какъв късметлия съм в крайна сметка за разлика от него. Утре е понеделник, а ще спя до 8:30, ще отида пеша на работа, ще обядвам спокойно с колеги, ще си взема 4 пъти по-малката си заплата от неговата, но ще се прибера по нормално време в къщи, ще вечерям уникалната вечеря на жена ми, ще пия отлежалата домашна ракия на баща ми, ще ми дойдат приятели на гости и още от петък ще се махнем с децата от града и за един час ще сме в най-райското кътче в планината заобградено от вековни борове и много приятели. И като се напия с тях, няма да плача на нечие рамо колко „шит“ е всичко ами просто ще засиля музиката.

петък, 7 октомври 2011 г.

ХОЛИДЕЙ


Мартин, сложи нова касетка в двукасетъчното Хитачи. На другата Фреди се раздираше за чупене на някаква свобода дет много не разбирахме, но всички бяха пощурели, а купона може би беше към своя край, тъй като Иванов от долния етаж, беше ОФ отговорника и се бяхме разбрали – 22:00 часа и пълна тишина, иначе зъни на Александров – кварталния плешив ушев. Чиниите със сандвичи бяха полу празни, шкафчето с корекомския алкохол отдавна разбито и пресушено. А аз си чаках блуса да поканя Надя.
Последни акорди от Куин и започна моята песен. С леко изпотени длани, се насочих към диванчето с женките и протегнах ръка към Надя. Беше страхотно. Първият танц, никога няма да го забравя. Исках „Холидей“ на Скорпионс да звучи безкрайно. Не приказвахме, само опрели уше в уше с Надя, а аз не смеех да помръдна ръцете си от кръста й. Странно танцувахме тогава „блус“, но беше хубаво.
Няма да забравя и Марто, който ми смигна саучастнически. Беше проучил любимата песен на Надето, изолира един съученик който я „сваляше“ цялата вечер. Направи всичко. Беше страхотен приятел.
Всичко това изплува от нищото, 25 години по-късно просто ей така от парче в плейлистата ми на Уинампа. Марто го няма отдавна. Остана си на 18, застрелян от някакъв психар в родната казарма. А Надя? Усмихва ми се от станата във Фейсбук, но и тя май остана на онзи купон в 6-ти клас. Само песента си остана същата.
Пускам си я отново. Страхотна е!

неделя, 18 септември 2011 г.

СЪРЦЕ В КИБРИТЕНА КУТИЙКА

Навремето един приятел използва тази фраза към друг мой приятел в една игра на карти -  покер май беше. Запомнил съм я тъй като много точно описва онова състояние на човек, когато му предстои да извърши нещо за което се иска воля, кураж или просто да не мисли и точно тогава нещо го спира, блокира сетивата, ума и тялото. Приятелят ми тогава казваше – „Ейй сърце в кибритена кутийка имаш” и всички се заливахме от смях, защото беше на място, остроумно и някак си го представяш много образно. Въпросният ми приятел доказа тогава, че неговото не е в кутийка, че имаше дързостта да зареже конфорта си и да преследва една мечта и да докаже на себе си и хората около него, че когато имаш смелостта, амбицията – нещата се получават. Беше на 30 години, когато ни каза един ден или по-скоро на тогавашната си артистичната приятелка – „Ще стана актьор” Отново се посмяхме много тогава, но той си остана сериозен. Днес е един от известните и най-търсени такива в България.
Преди време друг познат – моторджия, луда глава, побойник и свободен дух, ми напомни за същият израз. Бил единствения на плажа, който скочил в бурното море да спасява давещи се баща и син. Спасил първо детенцето, но връщайки се за баща му се удави. А малките кибритени сърчица стоящи на плажа - просто гледали. Самият той остави едногодишно дете и жена. Дали е постъпил неразумно, диво и непремислено или просто, когато човек има огромно биещо сърце в себе си, то не намира място, затворено там.
Питам се често, как човек постъпва слушайки сърцето си и как, когато се вслуша в разума. Кое е правилното? Живота често наказва сурово, когато последваш бързия и учестен сърдечен ритъм. Но ако ти се размине, наградата е голяма и само ти можеш да я оцениш истински. Последвайки разума награда няма. Има утеха, спокойствие и много въпроси, които остават без отговор да те измъчват завинаги. Питам се, дали пък няма компромисен вариант – в един случай да послушаш сърцето, а в друг да го скриеш в малката кутийка и да погледнеш на другата страна.
Питам се също, дали човек може да тренира сърцето си? Да го захранва с емоции за да порастне и стане голямо или не става по-този начин? Раждаме ли се с голямо сърце или то си е малко и стои там вътре на топло и сигурно и само конкретна случка и при само избрани човеци то става голямо и силно за да избухне за останалите като Супер Нова и посочи пътя, който всички биха искали да поемат, но не са имали смелостта.

петък, 9 септември 2011 г.

ЧЕРИНАДЕСЕТ

Не бях виждал Иван от едно 5-6 години, а бяхме неразделни. Ожени се преди мен и загубихме се постепенно. Жена му набързо спря „лошите“ му навици – продаде си мотора, палатки, скъса с предишния с ергенски живот и с компанията.
Видяхме се случайно на Созополската ривиера в кръчмата където навремето изкарвахме почти всяка вечер. Беше с жена си и дъщеря си. Не можах да позная малката Руми беше станала на 14, но изглеждаше вече жена. Бяхме излизали преди години по парковете когато бяха малки децата, бях я возел на мотора. Но последните 5 години бяха оказали тотална промяна върху това момиче. Невероятно просто .. беше си изправила косата, дебела черна очна линия, нацупена муцка и тяло на модел. Единствено красивите и големи кафяви бяха все така хипнотизиращи и непроменени с времето.
Иван се зарадва много като разбра, че сме по едно и също време на почивка и то на едно и също място. Имахме доста да си говорим и разказваме. Жена му не беше много очарована обаче, хем май бях единствения от компанията който понасяше.
Вечерта интересно обаче минаваше страхотно, стари спомени, смях, доста ракия и салата премина през масата. Лошото обаче беше, че Руми ме гледаше странно цяла вечер. Не сваляше очи от мен. Мълчеше и ме гледаше през дебелата си очна линия с онзи поглед който кара един мъж да почне да заеква. В началото не обърнах внимание, усмихвах и се, питах я за училище от което тя се нервираше много. Хич не и се говореше за това. Викам си тежък пубертет я гони или някакви любовни драми, а и с родители на море едва ли и беше много забавно. Всичко това обаче до момента в който усетих крака и под масата. Настръхнах, погледа и вперен право в мен ми даде да разбера, че не беше без да иска. Скочих, щях да съборя масата направо, извиних се, че някаква оса ме е ужила, от което Руми умря да се смее. Отидох уж за лед до бара. Наплисках си лицето в тоалетната, вгледох се в отражението на огледалото. Чуствах се странно, ужасно .. вярно на 37 съм ... но 14? Ужас! А Руми изглеждаше като богиня. Не може това да ми се случва на мен. - Дръж се естествено - си казах и се върнах на масата. Но нещата вместо да се влошат, станаха направо безнадеждни. Руми ме посрещна вече видимо развеселена с думите:

– Чичо Жоре, тате каза, че си с нов мотор на морето. Хайде да ме повозиш утре, моляяя тее! Умирам от скука.
–  Ейй Жоре – каза Иван, - вярно ще я повозиш ли утре, на теб имам пълно доверие. Изкуква тук от скука. Ще ни побърка с майка и.
– Ами ОК, стига Миме да нямаш против – казах поглеждайки майка и с надеждата да и забрани. Имах лошо предчуствие за цялата история с возенето.
– Нямам против, ама само с каска нали? - рече Мария и ме погледна с онзи и поглед дет не подлежи на коментар.
– Разбира се – рекох – Руми, утре в 10:00 ще те взема от квартирата, ок ли си?
– Супееер! Страхотен си чичо Жоре, знам и къде искам да ме заведеш!
– Ако продължаваш с това чичо, никъде няма да те водя – пробвах да се пошегувам, ама ми се ревеше.

На сутринта я чаках според договорката точно в 10:00. Чувствах се супер неловко. Слезе с Иван и Мария които бяха нарамили плажните такъми. Изглеждаше просто покъртително красива. Пуснатата и коса падаше над голите и рамене, беше само по една тънка бархетна почти прозрачна рокля, която очертаваше по уникален начин красивото и тяло. Опитвах се да не я гледам. Нахлузих и каската и се разбрахме с Иван направо да се видим на скалите до Созопол след час. Подкарах към носа над „Веселие“, обожавам това място а и пътя е вече доста по спокоен заради новият такъв, който от Созопол отбива целия трафик директно към блатата на Приморско и Китен.
Руми ме стискаше силно през кръста, и въпреки вятъра усещах парфюма и, и мириса на косата и. Говореше ми нещо в ухото, но вятърът крадеше думите и, а може би и аз се правех, че не чувам. Спрях на ръба на издадената поляна над скалите. Гледката там винаги ме е замайвала с красотата си. Започнах да и показвам местността – скалата „Германката“, „Акапулко“, „Веселие“, „Смокиня“ и „Каваци“ в далечината. Но тя просто ме прегърна в гръб и хич не я интересуваше какво и говоря. Парализирах се. Обърнах се и я погледнах изпитателно в очите. Бяха притворени от слънцето и пак изглеждаха големи и дълбоки.

– Не съм вече малка – каза тя, целуна ме нежно и плахо.
– Руми, не! Недей сладка! - заеквах от вълнение, притеснение и срам може би. - Та аз мога да съм ти баща.
– Не искам нищо от теб. Просто ме целуни и прегърни! Винаги съм го искала! - целувайки ме за пореден път го промълви на милиметри от устните ми.


Карайки обратно не говорехме, беше се сгушила отзад в мен като малко дете. Спрях на скалите при Иван и Мария, извиних се, че ще пропусна плажа с тях, че ми изкочило някаква работа в Бургас и запраших незнайно и аз накъде. Спрях чак на някакъв „Лукойл“ до Царево. Поръчах си бира и седнах вътре на хладно под климатика. Не можех да си подреда мислите. Не беше редно, беше всичко сбъркано и грешно. Не можех да чувствам хем вина, хем адреналина от възбудата да не може да ми се абсорбира вече толкова време. Това момиче ме разсипа на малки парченца. Едни малки и неразбираеми парченца от един привидно никакъв пъзел който обаче едва ли някога ще наредя. Отпивайки от бирата се вгледах в стелажа с книгите от където ме гледаше изпитателно от корицата на една книга едно полу-голо момиче с надпис над главата „Лолита“.

четвъртък, 8 септември 2011 г.

ЛУНАТИЧНО

Време е за тръгване, вгледан в луната и замислен минутите се изнизват заедно с пясъка между пръстите ми. Остават само по-големите парченца от него залепнали по влажната ми длан. Всъщност са малки частички от нещо което преди е било голямо и значимо само по себе си. Днес те са малки и са се превърнали в пясък - ситен и незабележим като нас самите на фона на осеяното със звезди небе. Играеки си за последно за това лято с още топлия пясък, връщам лентата назад, искайки да видя по-ясно изминалата година. Септември някак си винаги ми е бил месец на равносметката. С отиването на лятото, умирането на цветовете и първите вече по-хладни вечери, мислите като че ли тръгват по-бързо, по-ясно и трезво. Какво се случи, какво направих и какво пропуснах.
Много неща се случиха и много не. Казах много неща и премълчах доста. Направих доста и пропасувах също толкова. Срещнах нови лица, но и пропуснах много други. Давах съвети, а правех обратното. Казвах много пъти да и толкова пъти не. Обичах много, но много и мразех. Почувствах много, но останах и безразличен много пъти. Нараних хора – някои разбраха, други не. Раздадох много, но не малко бях и стиснат. Пих много, но бях и трезвен доста. Бях добър а правех лоши неща. Исках всичко, а не го взех като ми се даваше. Гледах а не виждах. Слушах много а чувах малко. Говорех много, но и казах доста глупости. Мислех много, но не разсъждавах правилно. Бях прав в грешките си и грешах в правотата си. Обидих хора опитвайки се да ги разсмея – разсмивах и хора обиждайки други. Вярвах в много неща и бях атеист за други. Видях смъртта, но се радвах много и на живота. Болеше ме, но и бързо ми минаваше. Спях малко а проспах доста. Много неща приключих преди да съм ги и започнал.
Сетих се за много хора забравяйки други. Казах много пъти обичам а пропуснах много пъти да го покажа.
Време е да тръгвам за да дойда пак. Искам да остана, но няма смисъл, всичко ще започне на ново за да продължи по старо му. Луната разбърка голямото тесте с емоции, остава да си изтегля карта. Искам да е асо, но знам че пак ще е джокер и ще трябва сам да направя избора. Оставям тестето разбъркано – нека някой друг да раздаде картите. Знам, че по ми върви така, но не знам докога. И по-добре да не знам.

четвъртък, 1 септември 2011 г.

ОТ ЮЗЕР ТА НА ЛУЗЪР

Обедно време, седя и дъвча арабски телешки хамбургер с яйце на централна софийска уличка и си мисля за една приятелка която на скоро в своя блог написа тема със същото заглавие. Ставаше дума за нейните несгоди и „греди“ в интимните си отношения с различни мъже. Бива я много в оценката на хората и въпреки всичко, нещата продължават да не и вървят май. Не може да е толкова зле положението с бг мъжете си мисля, та решавам да огледам минувачите ядейки. Съсредоточен в бургера – гледайки да не се омажа целия в кетчуп и майонеза започвам да наблюдавам пъстрата мъжка половина минаваща по тази централна и оживена уличка. Мразя да гледам хората по принцип, завива ми се свят – даже една приятелка снощи ми каза, че съм изглеждал надут и високомерен заради това. Но както и да е, жертвам се и обзервирам аз минаващите типажи. Мислено започвам да си ги разделям на групи било по възраст, начин на обличане или благосъстояние. Картинката постепенно започна да ми се нарежда а резулатата ме подтиктна да седна и пиша. Та:

1-ви вид.
20-30 годишни - коса на нулата или гелосана сресана на гребенче, вежди задължилно оскубани на черта, гладко обръснати, джинсови бермуди надрани и подгънати над коленете, ликрени тениски с надрани щампи, обувки тип футболни за зала. Всичките гейо изглеждащи и държащи се подобаващо. - Трагедия!

2-ри вид.
Бързащи за някъде 30-40 годишни работяги – дънки/панталон неопределен тип в повечето случаи дълбоко дъно и неопределен номер, но не и точния. Изчистени и некрещящи тениски с якичка отдавна загубила формата си – коса внимателно сресана, гладко обръснати. Тяло никога не виждало спорт – тип амфора. - Тотално безлични!

3-ти вид.
БМВ – спортно, тунинг, тъмни стъкла. 25-35 годишни, задължително в черни тениски по тялото – големи очила да пазят кървясалите очи от недрожелюбното обедно слънце. Добре сложени, леко брадясали, голи глави или първи номер. Лошо гледащи, много мякащи и се съмнявам че могат да четат или пишат.

4-ти вид.
„Нигър уона би“ - новото поколение бели български негърчета – бейзболните шапки, огромните XXXXL тениски до земята и същия номер джинси. Там коментара ми е излишен освен, че ментално ми се приближават до 3-тия вид.

5-ти вид.
45-60 годишни - бавно и прегърбено ходещи мъже с торбички пълни със зеленчуци, хляб и кисело мляко. Провиснали тениски на райета с безформено джобче от което се показват кутия омачкани цигари от неизвестен производител. Тениската задължително е огащена в панталон от някой летен костюм отпреди доста години – най-вероятно от абитурентския бал на голямата дъщеря. Обувките са кожени зимен вариант, но обути с бял тънък чорап. - Гледката е потресаваща и тъжна.

6-ти вид.
Надути и високомерни костюмарчета, не говорещи си по между си, идеален маникюр, идеална подстрижка, обувки на цената на очакваната пенсия на мъжете от 5-ти вид.
Хапват вегетариански садвич с минерална вода. - Завършени нарциси!

7-ми вид.
Неопределен и трудно охаректеризиращ се – тук влизат, наркоманчетата и алкохолиците просещи точно 28 стотинки, уви долната възрастова граница вече под 30 според мен, клошарите, бездомните и безвредните умствено повредени личности.

Седя, наблюдавам и си мисля за моята приятелка, както и за другите жени – наистина не им е лесно, смея да твърдя че в България живеят най-красивите и различно изглеждащи жени на едно място събрани. Дояждам си бургера и гледам тази представителна извадка мъже пъплещи по тази голяма и централна уличка на София и разбирам защо вече множество жени търсят жени. Защо има толкова златотърсачки и жени с един крак на терминал 2 на Аерогарата.

Жалко!


понеделник, 29 август 2011 г.

КОРАБЧЕТО С АЛЕНИТЕ ПЛАТНА


Телефонът на Силви звънна точно когато си тръгваше от морето - беше Стефчо, много го харесваше - диво, русоляво и доста разглезено хлапе на 14 години. Покани я на рожден ден същата вечер. Много се притесни, чудеше се какво да му подари. Стеф – както му викаше, си имаше всичко, даже май повече от всичко което може да има едно дете на 14. Попита татко си и майка си за съвет, но нищо не и допадна като идея. Беше момиче на 10, но си имаше вече свой мироглед, вкус и виждане по много въпроси. Реши да му направи нещо, баща и беше показал как се прави корабче от борова кора с мачти, платна. Намери подходяща такава, приготви си всичко необходимо и ги сложи най-отгоре в раничката. В колата щеше да има достатъчно време да го измайстори. Имаше си едно малко джобно ножче което си беше завоювала доста трудно от родителите си като позволение да ползва, приготви си хартийки за платна и тънко бяло конче за мачтите. През целия път роботи усърдно, дори успя да се пореже само 2-3 пъти. Наложи се да оцвети платната с червен маркер, защото ги изцапа от порязаните пръсчета. В крайна сметка, корабчето стана страхотно – тримачтово, с 7 миниатюрни алени платна и въженца между мачтите, имаше си дори и знаме.
Родителите и бяха възхитени, предложиха да минат да купят нещо друго, а това корабче да си го запази. Тя категорично отказа – знаеше, че Стеф ще го оцени и хареса или поне така се надяваше.
Рождения ден точно беше започнал когато с баща и дойдоха в специално резервираната пицария за повода. Всички се бяха струпали около рожденника в градината и раздаваха подаръците си. Силви беше доста претеснително момиче и се нареди последна. Баща и седеше отстрани и наблюдаваше с интерес. Родителите на Стеф бяха доста заможни и бяха организирали невероятен празник – балони, торти, пици, минимум 120 гости. Подаръците се сипеха като дъжд – айфон, последния модел на плейстейшън, нов професионален екип за хокей, зимни кънки, нов сноуборд за зимата а кулминацията беше покритото в градинта с бял плат и панделка – ново 250 кубиково АТВ Кавазаки което приличаше на огромен зелен скакалец.
Силви се почувства неловко и глупаво, искаше да избяга стискайки в ръчичка малкото корабче обвито в червена панделка. Стисна ръката на Стеф, целуна го срамежливо по бузката и му пожела под носле нещо. Стеф се зарадва, че е успяла все пак да дойде и остави подаръчето на Силви върху голямата купчина зад него.
Празника продължи както всички нормални рожденни дни – писъци на по-малките, големите разсипаха и изпочупиха сумати чаши, бореници по тревата, бой с торти и тотал щети на дрехите. Родителите на свой ред успяха да унищожат почти всичко като алкохол и ядене и с включването на автоматичната напоителна система в градината в 7 часа купона отиде към своя край. Силви отдавна задърпваше баща си да си ходят, момчетата бяха доста повече а наличните момичета или бяха твърде малки или доста по-големи и бяха доста кисели през цялото време и на нея и беше доста скучно а и същевременно доста разочарована, не толкова от мъничкия си подарък, колкото от вниманието на Стеф към нея. Качвайки я в колата, баща и се върна в ресторанта да провери дали нещо не са забравили – нещо му се губеше и той не знаеше какво, но беше убеден, че са забравили нещо. Излизайки във вече опразнената градина го видя. Малкото корабче – плуваше във стичащата се вода към канализацията.
Взе го, останало с една мачта и 2 платна, избърса го и го прибра в чантата. Знаеше, че не трябва Силви да го види. Влизайки в колата, тя го попита:

- Тате, Стеф дали хареса корабчето? Такива страхотни подаръци получи, че незнам!
- Сигурен съм, че го оценил – опита да и отговори с весела нотка баша и. - Важното е, че даде всичко от себе направяйки го, което струва повече от всичките подаръци накуп които получи Стеф.

На следващия ден баща и занесе корабчето в офиса си, постави го внимателно в шкафа и го загледа преди да затвори вратичката. На едното платно се виждаше отпечатъка от малкото порязано пръсче на Силвето. Беше наясно, че Силвето след този рожден ден няма да е същата, щеше да е порастнала преждевременно и разбрала доста за хората отколкото на него му се искаше. Знаеше, че всеки трябва сам да мине по този път, но някак си не му се искаше да бъде да бъде сега.


петък, 12 август 2011 г.

НЯМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ

Не ми разбивай сърцето ... за да не ти разбия очилата във формата на сърчица – както се пее в едноименната песен. Беше от момичетата които се помнят със стомаха, от тези които оставят белег ако си се докосвал до тях. Любимата и игра беше да бъде харесвана, играта на котка и мишка, играта на сляпа баба която винаги завършвала с разбит нос, вежда, дори нечие сърце. Нямало едно време мобилни телефони, но имало много време, време да чакаме в тъмното красивия и силует да се появи зад блока ... но той така и не идвал. Нямало едно време коли, но имахме крака да вървим с километри през ноща и да мислим какво не било наред, защо вървим сами ... глупави ли сме били, грозновати, странни, или просто твърде млади.
Но вчера ... вчера видях познатия силует, позната походка .. момичето с очилата във формата на сърчица. Не ме позна, или не искаше .. изглеждаше друга - променена, изморена и сама въпреки че не беше. Извърна глава, позна ме знам го и тя го знаеше, но я беше срам и тъжно за времето когато имаше очила във формата на сърчица с които разбиваше истинските такива. Може би вечер, тайничко отваря някое чекмедже и се опитва да събере малките парченца останали от тях и да си спомни имената на лицата оглеждали се в тях.
Защото утре може пак да срещне някой от тях на улицата и може би ще се престраши да го заговори, но дали няма да е късно и безсмислено.

МЕЧТАТА НА ИДИОТА

Така наричам модела на Мерцедеса с 4-те фарчета .. или по-скоро всички Мерцедеси май. Всъщност на колата май нищо и няма, даже напротив има доста неща заради които човек може да я пожелае. Интересното обаче, че човек не я желае заради някакви технически параметри и данни, желае я заради самото желание. Превърнала се в мечта на много хора които аз отъждествявам като идиоти. Идиоти защото имат мечта да имат кола и то Мерцедес. Всъщност мечтите са за да се мечтаят нали .. едни мечтаят за самолет други за хляб, но най интересни са ми мечтателите за Мерцедес. Те са особена порода мечтатели – имат руса едрогърда мечта, имат мечта да бъдат известни, да бъдат богати, няма значение с какво и те не знаят. Известни с това, че са известни, богати с богатство.
Много обичам да слушам мечтите на хората ... може би искам да си харесам някоя и за мен. Преди време се запознах с едно момиче което мечтаеше да изневери на мъжа си .. тази мечта не ми хареса, друго момиче искаше по-малък нос – тази по я разбрах някак си въпреки, че носа и според мен си и беше ок за разлика сигурно от мъжа на другото момиче. Първото ми се похвали, че е осъществило мечтата да изневери и било супер, другото пък си промени мечтата защото се влюби и се влюбиха в него и тя май забрави за носа. Чудя се коя от двете имаше по-идиотска мечта. Ще ги питам дали мечтаят за Мерцедес.
А вие за какво мечтаете? Mоже да си открадна някоя мечта.