петък, 12 август 2011 г.

НЯМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ

Не ми разбивай сърцето ... за да не ти разбия очилата във формата на сърчица – както се пее в едноименната песен. Беше от момичетата които се помнят със стомаха, от тези които оставят белег ако си се докосвал до тях. Любимата и игра беше да бъде харесвана, играта на котка и мишка, играта на сляпа баба която винаги завършвала с разбит нос, вежда, дори нечие сърце. Нямало едно време мобилни телефони, но имало много време, време да чакаме в тъмното красивия и силует да се появи зад блока ... но той така и не идвал. Нямало едно време коли, но имахме крака да вървим с километри през ноща и да мислим какво не било наред, защо вървим сами ... глупави ли сме били, грозновати, странни, или просто твърде млади.
Но вчера ... вчера видях познатия силует, позната походка .. момичето с очилата във формата на сърчица. Не ме позна, или не искаше .. изглеждаше друга - променена, изморена и сама въпреки че не беше. Извърна глава, позна ме знам го и тя го знаеше, но я беше срам и тъжно за времето когато имаше очила във формата на сърчица с които разбиваше истинските такива. Може би вечер, тайничко отваря някое чекмедже и се опитва да събере малките парченца останали от тях и да си спомни имената на лицата оглеждали се в тях.
Защото утре може пак да срещне някой от тях на улицата и може би ще се престраши да го заговори, но дали няма да е късно и безсмислено.

Няма коментари:

Публикуване на коментар