ИСТИНСКИ ЛЪЖИ

Харесвате да ви лъжат нали? Май никой не обича истината като се замисля. 

Лъжем за всичко, лъжем се един друг, лъжем себе си. Лъжата е станала толкова голяма част от нас, че истината се е превърнала в лоша дума. Признак е на лошо възпитание. Лицемерието е част от съвременния морал и етикет. Обичаме да се обграждаме с хора които ни лъжат, ние също ги лъжем право в очите, че са страхотни и сме неразделни именно заради това. Всеки е подписал своя договор с дявола да бъде лицемер в замяна на всеобща народна обич и признание. И така живеем добре. Опитваме се да не мислим, честта, достойнството са думички от дебелите книги от библиотека „Класика“ потънали в прах в мазето заместени от модерните паници с готини камъчета, изсушени цветя и клони на модерните рафтове в хола купени от „Икеата“. Каним лъжливите си приятели на гости да охкат и ахкат от възхищение на вкуса ни който дори не е нашият, ами на някакъв скандинавски дизайнер. Лъжем дори онлайн където никой не ни познава. Скрити зад псевдоними и пак лъжем – кого? Себе си най-вече. Лъжата ни дава нов живот, нова самоличност. Не лъжем от страх, лъжем от суета, егоцентризъм. Ако някой ни каже истината право в монитора  го баннваме, маркираме като спамер, обвиняваме в лъжец. Знаем, че е прав и това ни вбесява. Кой е той да говори истината. Истината си е само наша и я крием дълбоко в мазето, потънала в прах, при книгите от библиотека „Класика“ останали от детството ни. Тогава бяхме честни, казвахме когато ни боли, когато ни е хубаво, когато мразим, когато обичаме. Сега не смеем. Няма да ни харесат. Важно ни е много мнението на другите. Мнение на хора които дори не познаваме. 

Лъжете! Истината не е модерна. Никога няма добра оферта за истината. Няма промоции и намаления. Истината не стои красиво в модерната ни кола, на рафта в модерния ни хол. Истината не може да ни плати сметката в модерното заведение. Лъжете и ще бъдете харесвани. Лъжете и ще ви обичат за което. 

Аз няма! Отивам да работя. 
Как лъжа а? :)

ПОНЕДЕЛНИЦИТЕ ВСЪЩНОСТ НЕ СА ЛОШИ

Вчера вечерта приятно ме изненада един приятел. Дойде направо в къщи, без телефони преди това, без предварителна уговорка. От 4 години е в Англия и не си беше идвал до момента. Извадих веднага една бутилка с водка от фризера, едни мариновани шпроти .. и заседнахме от рано рано. Супер доволен от живота си там, започна с хвалбите – мениджърско ниво в голяма компания, над 4500 паунда месечно, в момента си купува къща, та сега си беше дошъл да си продаде панелката от 90кв/м. Купил нова Зефира на жена си там – директно кеш от магазина, 6 байка последен писък – за екстремно каране в планина, за шосе, за в града, 2 за децата и един с кошничка за жена му. Частна детска градина за малкото, частно училище за голямото дете. Зимата в немските алпи, лятото на Ибиса. Приказка направо! Израдвах му се искрено. Много усилия положи за да замине, а и си заслужава всичко това – голям професионалист си е в областта.

След 3-та водка обаче разговорът ни премина в различна светлина. Ентусиазмът и еуфорията постепенно изчезнаха, лицето му се промени. Тъга изпълни вече задименият ми хол. След всичкото искренно хвалене и споделяне на житейският си успех там, водката явно надделя и английският житейски пейзаж стана доста по-различен и за двама ни. Голямата триетажна къща която купуваше в момента се превърна в малка такава, слепена до други 30, но за сметка на това цената била 650 000 паунда. 6-те байка стояли самотни още с найлончетата в мазето – нямало планина наблизо, нямало време за тях а и непрекъснато валяло или духало силен вятър и било доста студено. Частната детска градина на малкото лапе струвала 600 паунда на седмица, както и частното училище на голямото . Почивките се превърнаха в 5 дневни такива от които 2 дена минавали в път. Останалата част от живота му там започвала в 5:30 сутринта с закуска и кафе в колата през единият час и половина в задръстването, 12 дълги часа в офиса. Час и половина обратно към дома. Заспивал още на масата докато вечерял. Секс не били правили с жена си от месец и нещо, а последният път дори за малко да заспи, та жена му сама се обслужила. За излизане вечер с приятели не стана и дума, защото нямали такива а и не можели да си позволят да наемат жена да гледа децата. Към края на бутилката с водка нещата станаха още по-тъжни и депресивни. Питах го – добре де, защо не се върнат? Хванал се бил на хорото – засега нямало вариант, а и тук нещата били „шит“

Тогава се замислих кое точно е „шита“. Към какво се стреми човек в крайна сметка, какво губи и какво печели по пътя.

Изпратих го до таксито, купих си нова кутия цигари от денонощното, запалих една от 3 пъти по-евтините за сега от тези в Англия и се замислих какъв късметлия съм в крайна сметка за разлика от него. Утре е понеделник, а ще спя до 8:30, ще отида пеша на работа, ще обядвам спокойно с колеги, ще си взема 4 пъти по-малката си заплата от неговата, но ще се прибера по нормално време в къщи, ще вечерям уникалната вечеря на жена ми, ще пия отлежалата домашна ракия на баща ми, ще ми дойдат приятели на гости и още от петък ще се махнем с децата от града и за един час ще сме в най-райското кътче в планината заобградено от вековни борове и много приятели. И като се напия с тях, няма да плача на нечие рамо колко „шит“ е всичко ами просто ще засиля музиката.

ХОЛИДЕЙ

Мартин, сложи нова касетка в двукасетъчното Хитачи. На другата Фреди се раздираше за чупене на някаква свобода дет много не разбирахме, но всички бяха пощурели, а купона може би беше към своя край, тъй като Иванов от долния етаж, беше ОФ отговорника и се бяхме разбрали – 22:00 часа и пълна тишина, иначе зъни на Александров – кварталния плешив ушев. Чиниите със сандвичи бяха полу празни, шкафчето с корекомския алкохол отдавна разбито и пресушено. А аз си чаках блуса да поканя Надя.

Последни акорди от Куин и започна моята песен. С леко изпотени длани, се насочих към диванчето с женките и протегнах ръка към Надя. Беше страхотно. Първият танц, никога няма да го забравя. Исках „Холидей“ на Скорпионс да звучи безкрайно. Не приказвахме, само опрели уше в уше с Надя, а аз не смеех да помръдна ръцете си от кръста й. Странно танцувахме тогава „блус“, но беше хубаво.

Няма да забравя и Марто, който ми смигна саучастнически. Беше проучил любимата песен на Надето, изолира един съученик който я „сваляше“ цялата вечер. Направи всичко. Беше страхотен приятел.

Всичко това изплува от нищото, 25 години по-късно просто ей така от парче в плейлистата ми на Уинампа. Марто го няма отдавна. Остана си на 18, застрелян от някакъв психар в родната казарма. А Надя? Усмихва ми се от станата във Фейсбук, но и тя май остана на онзи купон в 6-ти клас. Само песента си остана същата.

Пускам си я отново. Страхотна е!

СЪРЦЕ В КИБРИТЕНА КУТИЙКА

Навремето един приятел използва тази фраза към друг мой приятел в една игра на карти -  покер май беше. Запомнил съм я тъй като много точно описва онова състояние на човек, когато му предстои да извърши нещо за което се иска воля, кураж или просто да не мисли и точно тогава нещо го спира, блокира сетивата, ума и тялото. Приятелят ми тогава казваше – „Ейй сърце в кибритена кутийка имаш” и всички се заливахме от смях, защото беше на място, остроумно и някак си го представяш много образно. Въпросният ми приятел доказа тогава, че неговото не е в кутийка, че имаше дързостта да зареже конфорта си и да преследва една мечта и да докаже на себе си и хората около него, че когато имаш смелостта, амбицията – нещата се получават. Беше на 30 години, когато ни каза един ден или по-скоро на тогавашната си артистичната приятелка – „Ще стана актьор” Отново се посмяхме много тогава, но той си остана сериозен. Днес е един от известните и най-търсени такива в България.

Преди време друг познат – моторджия, луда глава, побойник и свободен дух, ми напомни за същият израз. Бил единствения на плажа, който скочил в бурното море да спасява давещи се баща и син. Спасил първо детенцето, но връщайки се за баща му се удави. А малките кибритени сърчица стоящи на плажа - просто гледали. Самият той остави едногодишно дете и жена. Дали е постъпил неразумно, диво и непремислено или просто, когато човек има огромно биещо сърце в себе си, то не намира място, затворено там.

Питам се често, как човек постъпва слушайки сърцето си и как, когато се вслуша в разума. Кое е правилното? Живота често наказва сурово, когато последваш бързия и учестен сърдечен ритъм. Но ако ти се размине, наградата е голяма и само ти можеш да я оцениш истински. Последвайки разума награда няма. Има утеха, спокойствие и много въпроси, които остават без отговор да те измъчват завинаги. Питам се, дали пък няма компромисен вариант – в един случай да послушаш сърцето, а в друг да го скриеш в малката кутийка и да погледнеш на другата страна.

Питам се също, дали човек може да тренира сърцето си? Да го захранва с емоции за да порастне и стане голямо или не става по-този начин? Раждаме ли се с голямо сърце или то си е малко и стои там вътре на топло и сигурно и само конкретна случка и при само избрани човеци то става голямо и силно за да избухне за останалите като Супер Нова и посочи пътя, който всички биха искали да поемат, но не са имали смелостта.

ЧЕРИНАДЕСЕТ

Не бях виждал Иван от едно 5-6 години, а бяхме неразделни. Ожени се преди мен и загубихме се постепенно. Жена му набързо спря „лошите“ му навици – продаде си мотора, палатки, скъса с предишния с ергенски живот и с компанията.

Видяхме се случайно на Созополската ривиера в кръчмата където навремето изкарвахме почти всяка вечер. Беше с жена си и дъщеря си. Не можах да позная малката Руми беше станала на 14, но изглеждаше вече жена. Бяхме излизали преди години по парковете когато бяха малки децата, бях я возел на мотора. Но последните 5 години бяха оказали тотална промяна върху това момиче. Невероятно просто .. беше си изправила косата, дебела черна очна линия, нацупена муцка и тяло на модел. Единствено красивите и големи кафяви бяха все така хипнотизиращи и непроменени с времето.

Иван се зарадва много като разбра, че сме по едно и също време на почивка и то на едно и също място. Имахме доста да си говорим и разказваме. Жена му не беше много очарована обаче, хем май бях единствения от компанията който понасяше.

Вечерта интересно обаче минаваше страхотно, стари спомени, смях, доста ракия и салата премина през масата. Лошото обаче беше, че Руми ме гледаше странно цяла вечер. Не сваляше очи от мен. Мълчеше и ме гледаше през дебелата си очна линия с онзи поглед който кара един мъж да почне да заеква. В началото не обърнах внимание, усмихвах и се, питах я за училище от което тя се нервираше много. Хич не и се говореше за това. Викам си тежък пубертет я гони или някакви любовни драми, а и с родители на море едва ли и беше много забавно. Всичко това обаче до момента в който усетих крака и под масата. Настръхнах, погледа и вперен право в мен ми даде да разбера, че не беше без да иска. Скочих, щях да съборя масата направо, извиних се, че някаква оса ме е ужила, от което Руми умря да се смее. Отидох уж за лед до бара. Наплисках си лицето в тоалетната, вгледох се в отражението на огледалото. Чуствах се странно, ужасно .. вярно на 37 съм ... но 14? Ужас! А Руми изглеждаше като богиня. Не може това да ми се случва на мен. - Дръж се естествено - си казах и се върнах на масата. Но нещата вместо да се влошат, станаха направо безнадеждни. Руми ме посрещна вече видимо развеселена с думите:

– Чичо Жоре, тате каза, че си с нов мотор на морето. Хайде да ме повозиш утре, моляяя тее! Умирам от скука.

–  Ейй Жоре – каза Иван, - вярно ще я повозиш ли утре, на теб имам пълно доверие. Изкуква тук от скука. Ще ни побърка с майка и.

– Ами ОК, стига Миме да нямаш против – казах поглеждайки майка и с надеждата да и забрани. Имах лошо предчуствие за цялата история с возенето.

– Нямам против, ама само с каска нали? - рече Мария и ме погледна с онзи и поглед дет не подлежи на коментар.

– Разбира се – рекох – Руми, утре в 10:00 ще те взема от квартирата, ок ли си?

– Супееер! Страхотен си чичо Жоре, знам и къде искам да ме заведеш!

– Ако продължаваш с това чичо, никъде няма да те водя – пробвах да се пошегувам, ама ми се ревеше.

На сутринта я чаках според договорката точно в 10:00. Чувствах се супер неловко. Слезе с Иван и Мария които бяха нарамили плажните такъми. Изглеждаше просто покъртително красива. Пуснатата и коса падаше над голите и рамене, беше само по една тънка бархетна почти прозрачна рокля, която очертаваше по уникален начин красивото и тяло. Опитвах се да не я гледам. Нахлузих и каската и се разбрахме с Иван направо да се видим на скалите до Созопол след час. Подкарах към носа над „Веселие“, обожавам това място а и пътя е вече доста по спокоен заради новият такъв, който от Созопол отбива целия трафик директно към блатата на Приморско и Китен.

Руми ме стискаше силно през кръста, и въпреки вятъра усещах парфюма и, и мириса на косата и. Говореше ми нещо в ухото, но вятърът крадеше думите и, а може би и аз се правех, че не чувам. Спрях на ръба на издадената поляна над скалите. Гледката там винаги ме е замайвала с красотата си. Започнах да и показвам местността – скалата „Германката“, „Акапулко“, „Веселие“, „Смокиня“ и „Каваци“ в далечината. Но тя просто ме прегърна в гръб и хич не я интересуваше какво и говоря. Парализирах се. Обърнах се и я погледнах изпитателно в очите. Бяха притворени от слънцето и пак изглеждаха големи и дълбоки.

– Не съм вече малка – каза тя, целуна ме нежно и плахо.

– Руми, не! Недей сладка! - заеквах от вълнение, притеснение и срам може би. - Та аз мога да съм ти баща.

– Не искам нищо от теб. Просто ме целуни и прегърни! Винаги съм го искала! - целувайки ме за пореден път го промълви на милиметри от устните ми.

Карайки обратно не говорехме, беше се сгушила отзад в мен като малко дете. Спрях на скалите при Иван и Мария, извиних се, че ще пропусна плажа с тях, че ми изкочило някаква работа в Бургас и запраших незнайно и аз накъде. Спрях чак на някакъв „Лукойл“ до Царево. Поръчах си бира и седнах вътре на хладно под климатика. Не можех да си подреда мислите. Не беше редно, беше всичко сбъркано и грешно. Не можех да чувствам хем вина, хем адреналина от възбудата да не може да ми се абсорбира вече толкова време. Това момиче ме разсипа на малки парченца. Едни малки и неразбираеми парченца от един привидно никакъв пъзел който обаче едва ли някога ще наредя. Отпивайки от бирата се вгледах в стелажа с книгите от където ме гледаше изпитателно от корицата на една книга едно полу-голо момиче с надпис над главата „Лолита“.

ЛУНАТИЧНО

Време е за тръгване, вгледан в луната и замислен минутите се изнизват заедно с пясъка между пръстите ми. Остават само по-големите парченца от него залепнали по влажната ми длан. Всъщност са малки частички от нещо което преди е било голямо и значимо само по себе си. Днес те са малки и са се превърнали в пясък - ситен и незабележим като нас самите на фона на осеяното със звезди небе. Играеки си за последно за това лято с още топлия пясък, връщам лентата назад, искайки да видя по-ясно изминалата година. Септември някак си винаги ми е бил месец на равносметката. С отиването на лятото, умирането на цветовете и първите вече по-хладни вечери, мислите като че ли тръгват по-бързо, по-ясно и трезво. Какво се случи, какво направих и какво пропуснах.

Много неща се случиха и много не. Казах много неща и премълчах доста. Направих доста и пропасувах също толкова. Срещнах нови лица, но и пропуснах много други. Давах съвети, а правех обратното. Казвах много пъти да и толкова пъти не. Обичах много, но много и мразех. Почувствах много, но останах и безразличен много пъти. Нараних хора – някои разбраха, други не. Раздадох много, но не малко бях и стиснат. Пих много, но бях и трезвен доста. Бях добър а правех лоши неща. Исках всичко, а не го взех като ми се даваше. Гледах а не виждах. Слушах много а чувах малко. Говорех много, но и казах доста глупости. Мислех много, но не разсъждавах правилно. Бях прав в грешките си и грешах в правотата си. Обидих хора опитвайки се да ги разсмея – разсмивах и хора обиждайки други. Вярвах в много неща и бях атеист за други. Видях смъртта, но се радвах много и на живота. Болеше ме, но и бързо ми минаваше. Спях малко а проспах доста. Много неща приключих преди да съм ги и започнал.

Сетих се за много хора забравяйки други. Казах много пъти обичам а пропуснах много пъти да го покажа.

Време е да тръгвам за да дойда пак. Искам да остана, но няма смисъл, всичко ще започне на ново за да продължи по старо му. Луната разбърка голямото тесте с емоции, остава да си изтегля карта. Искам да е асо, но знам че пак ще е джокер и ще трябва сам да направя избора. Оставям тестето разбъркано – нека някой друг да раздаде картите. Знам, че по ми върви така, но не знам докога. И по-добре да не знам.

ОТ ЮЗЕР ТА НА ЛУЗЪР

Обедно време, седя и дъвча арабски телешки хамбургер с яйце на централна софийска уличка и си мисля за една приятелка която на скоро в своя блог написа тема със същото заглавие. Ставаше дума за нейните несгоди и „греди“ в интимните си отношения с различни мъже. Бива я много в оценката на хората и въпреки всичко, нещата продължават да не и вървят май. Не може да е толкова зле положението с бг мъжете си мисля, та решавам да огледам минувачите ядейки. Съсредоточен в бургера – гледайки да не се омажа целия в кетчуп и майонеза започвам да наблюдавам пъстрата мъжка половина минаваща по тази централна и оживена уличка. Мразя да гледам хората по принцип, завива ми се свят – даже една приятелка снощи ми каза, че съм изглеждал надут и високомерен заради това. Но както и да е, жертвам се и обзервирам аз минаващите типажи. Мислено започвам да си ги разделям на групи било по възраст, начин на обличане или благосъстояние. Картинката постепенно започна да ми се нарежда а резулатата ме подтиктна да седна и пиша. Та:

1-ви вид.

20-30 годишни - коса на нулата или гелосана сресана на гребенче, вежди задължилно оскубани на черта, гладко обръснати, джинсови бермуди надрани и подгънати над коленете, ликрени тениски с надрани щампи, обувки тип футболни за зала. Всичките гейо изглеждащи и държащи се подобаващо. - Трагедия!

2-ри вид.
Бързащи за някъде 30-40 годишни работяги – дънки/панталон неопределен тип в повечето случаи дълбоко дъно и неопределен номер, но не и точния. Изчистени и некрещящи тениски с якичка отдавна загубила формата си – коса внимателно сресана, гладко обръснати. Тяло никога не виждало спорт – тип амфора. - Тотално безлични!

3-ти вид.
БМВ – спортно, тунинг, тъмни стъкла. 25-35 годишни, задължително в черни тениски по тялото – големи очила да пазят кървясалите очи от недрожелюбното обедно слънце. Добре сложени, леко брадясали, голи глави или първи номер. Лошо гледащи, много мякащи и се съмнявам че могат да четат или пишат.

4-ти вид.
„Нигър уона би“ - новото поколение бели български негърчета – бейзболните шапки, огромните XXXXL тениски до земята и същия номер джинси. Там коментара ми е излишен освен, че ментално ми се приближават до 3-тия вид.

5-ти вид.
45-60 годишни - бавно и прегърбено ходещи мъже с торбички пълни със зеленчуци, хляб и кисело мляко. Провиснали тениски на райета с безформено джобче от което се показват кутия омачкани цигари от неизвестен производител. Тениската задължително е огащена в панталон от някой летен костюм отпреди доста години – най-вероятно от абитурентския бал на голямата дъщеря. Обувките са кожени зимен вариант, но обути с бял тънък чорап. - Гледката е потресаваща и тъжна.

6-ти вид.
Надути и високомерни костюмарчета, не говорещи си по между си, идеален маникюр, идеална подстрижка, обувки на цената на очакваната пенсия на мъжете от 5-ти вид.

Хапват вегетариански садвич с минерална вода. - Завършени нарциси!

7-ми вид.
Неопределен и трудно охаректеризиращ се – тук влизат, наркоманчетата и алкохолиците просещи точно 28 стотинки, уви долната възрастова граница вече под 30 според мен, клошарите, бездомните и безвредните умствено повредени личности.

Седя, наблюдавам и си мисля за моята приятелка, както и за другите жени – наистина не им е лесно, смея да твърдя че в България живеят най-красивите и различно изглеждащи жени на едно място събрани. Дояждам си бургера и гледам тази представителна извадка мъже пъплещи по тази голяма и централна уличка на София и разбирам защо вече множество жени търсят жени. Защо има толкова златотърсачки и жени с един крак на терминал 2 на Аерогарата.

Жалко!